\"Десетото откровение\" / продължението на \"Селестинското пророчество\"

Добави коментар
30.09.12 14:43
rima

"Десетото откровение" / продължението на "Селестинското пророчество"

Десетото откровение - Джеймс Редфилд

ОСЪЗНАВАНЕ НА ПЪТЯ
Приближих се към края на издадената урва и се загледах на север. Пред очите ми се ширеше Апалашката долина, поразително красива, шест-седем мили надлъж и пет мили на ширина. Прекосяваше я поток, който се виеше през открити ливади и гъсти цветущи гори. Това бяха древни гори, с дървета, високи по трийсетина метра.
Сведох поглед към най-общо щрихираната карта в ръцете си. Всичко в долината точно съвпадаше с черте¬жа - стръмният склон, където стоях, пътят, водещ на¬долу, описанието на терена и потока, скупчените хълмо¬ве отвъд. Ясно бе, че това е мястото, което Чарлин бе скицирала на бележката, открита в нейния офис. Защо ли го бе направила? И защо бе изчезнала така внезапно?
Повече от месец бе изминал, откак колегите на Чарлин от проучвателната фирма, където работеше, я бяха виждали за последен път, и франк Картър, нейният колега по стая, бе наистина разтревожен, когато ми се обади.
- Тя често заминава някъде неочаквано - каза ми той . - Но никога не е изчезвала така задълго, особено когато си е назначила срещи с постоянни клиенти. Нещо не е наред.
- Как ви хрумна да ми се обадите? - попитах аз.
Той ми показа част от писмо, което бе намерил в офиса на Чарлин. Бях й го писал преди месеци, разказ¬вайки й моите преживявания в Перу. В писмото била ос¬тавена бележка с името и телефона ми.
- Обаждам се на всички, за които знам, че имат връзка с нея - добави той. - Досега никой нищо не знае. Ако се съди по писмото вие сте приятел на Чарлин. Надявах се, че може да сте чул нещо за нея.
- Съжалявам - отвърнах аз. - Не съм я чувал от месеци.
В същото време ми се стори невероятно, че е било толкова отдавна. Веднага след получаването на писмо¬то ми Чарлин ми се бе обадила по телефона и оставила дълго съобщение на телефонния секретар за това, кол¬ко е развълнувана от Откровенията и от тяхното бързо разпространение. Спомням си, че изслушах съобщени¬ето на Чарлин няколко пъти, но отложих обаждането си за по-късно - като си казвах, че ще й се обадя утре, вдругиден, когато имам настроение. Да говоря с нея, оз¬начаваше да й разкажа подробности за Ръкописа, а на мен ми беше нужно време да размисля, да възприема по-добре станалото.
Истината бе, че някои части от Пророчеството все още ми убягваха. Вярно е, че вече умеех да се свързвам с вътрешната си духовна енергия, което ми носеше го¬лямо облекчение, при положение, че връзката ми с Марджъри се бе разпаднала и повечето време бях сам. Дола-
вях по-добре интуитивните си мисли, сънищата и излъч¬ването на помещенията и пейзажа. В същото време обаче, не винаги успявах да доловя смисъла на случайни¬те наглед съвпадения, които ставаха.
Често например се изпълвах с енергия, изяснявах си най-важния за мене въпрос в момента и получавах ясен знак какво да направя или къде да отида, за да получа отговор - ала когато го последвах, често не се случваше нищо особено. Не разбирах посланията на случилото се, смисъла на събитията.
Това се отнасяше особено за случаите, когато инту¬итивно бях подтикнат да потърся някой от познатите си, стар приятел например, или човек с когото ежедневно работим. Обикновено успявахме да открием някои но¬ви допирни точки, но нерядко, при всичките ми усилия да му отдам енергия, моята инициатива си оставаше на¬пълно безплодна или, още по-зле, започваше с вълнение, което скоро се превръщаше в неочаквано раздразнение и неприязън.
Аз не губех вяра от тези провали, но си давах сметка, че все още ми липсва нещо, за да превърна прилагането на Откровенията в трайна житейска практика. В Перу често се осланях на първоначалния тласък, действах спонтанно с някаква вяра, породена от отчаянието. Кога¬то се върнах в родината, макар че попаднах в обичайно¬то си обкръжение, често се озовавах в среда на съвърше¬ни скептици и започнах да губя свежестта на очаквани¬ята си и твърдата вяра, че знаците наистина ме водят правилно. Очевидно, някакво същностно познание бях забравил... или може би още не бях открил.
- Вече не зная какво да правя - каза колегата на Чарлин. - Доколкото ми е известно, тя има сестра в Ню Йорк. Дали не знаете как можем да се свържем с нея? Или с някой друг, който да може да ни ориентира?
- Съжалявам - отвърнах. - Не зная. С Чарлин едва подновихме едно някогашно приятелство и аз не помня роднините й, нито зная сегашните й приятели.
- Е, тогава сигурно ще трябва да уведомя полицията, ако вие не можете да предложите нещо по-добро.
- Не, струва ми се, че това е разумно. Няма ли нещо, по което да се ориентираме?
- Само една скица вероятно на някаква местност. Едва ли може да се установи коя.
Скоро след разговора, той ми изпрати по факса ця¬лата бележка, която беше намерил в офиса на Чарлин, включително и скицата, състояща се от кръстосани щри¬хи и номера, с неясни бележки в полетата. И докато се¬дях в кабинета си и съпоставях чертежа с означенията на пътищата върху атласа на Юга, успях да открия къде се намираше действително тази местност. Тогава в съз¬нанието ми се появи съвсем ясно образът на Чарлин, съ¬щият образ, който си бях представял и в Перу, когато уз¬нах за съществуването на Десето откровение. Дали пък изчезването й не беше свързано по някакъв начин с Ръкописа?
Лек ветрец подухна в лицето ми и аз отново се заг¬ледах към пейзажа в подножието. Вляво в далечината, в западния край на равнината, се виждаха покриви. Си¬гурно това беше градът, означен на картата на Чарлин. Аз пъхнах хартийката във вътрешния си джоб и се заспусках надолу по пътя.
Това беше малко градче, с население около две хи¬ляди души, както бе отбелязано на пътния знак до пър¬вия и единствен светофар. Повечето търговски сгради бя¬ха разположени от двете страни на единствената улица, която минаваше недалеч от потока. Пресякох светофа¬ра и зърнах един мотел, непосредствено преди да се нав¬лезе в националния парк. Спрях на паркинга, като обърнах срещу съседния ресторант и кръчма. Видях да влизат няколко души, между които един висок, мургав и черно¬кос човек, който носеше голям пакет. Той отвърна на погледа ми и за миг очите ни се срещнаха.
Излязох и заключих колата, след което интуицията ми ме подтикна да обиколя ресторанта, преди да се от¬бия в мотела. Масите вътре бяха почти празни - имаше няколко туристи на бара и хората, които бях забелязал да влизат преди мен. Продължавах да оглеждам стаята и погледът ми отново се спря на високия човек, който бях зърнал и преди; той отиваше към дъното на поме-щението. Усмихна ми се едва забележимо, за миг задър¬жа погледа си върху мен, след което излезе през няка¬къв заден изход.
Последвах го. Беше застанал шест метра встрани, приведен над багажа си. Носеше джинси, западняшка ри¬за и обувки, и изглеждаше към петдесетгодишен. Зад не¬го следобедното слънце хвърляше издължени сенки сред високите дървета и тревите, на петдесет метра в дале¬чината течеше потокът и се спускаше към равнината.
Мъжът се поусмихна и ме погледна.
- И вие ли сте пътник? - попита.
- Търся една приятелка - отвърнах. - Стори ми се, че вие може да ми помогнете.
Той кимна, като ме оглеждаше щателно. Приближи и се представи като Дейвид Самотния Орел, след което обясни, че е пряк потомък на американските туземци, живели на времето в тази равнина, сякаш това имаше ня¬какво значение. Едва сега забелязах лек белег на лице¬то му, от края на лявата вежда, та чак до брадата, който за малко не бе засегнал и окото.
- Искате ли кафе? - попита той. - В ресторанта пра¬вят хубави сокове, но лошо кафе.
Той посочи с глава към потока, където бе опъната малка палатка между три едри тополи. Мнозина се разхождаха наоколо, повечето в посока към моста, който из¬веждаше към националния парк. Всичко изглеждаше на¬пълно спокойно.
- Разбира се, ще ми бъде приятно - отвърнах. Той запали край палатката си газов котлон, напъл¬ни съд с вода и го сложи на котлона.
- Как се казва вашата приятелка? - попита най-сетне.
- Чарлин Билингс.
Той нищо не каза, а само се загледа в мен и докато се гледахме така, аз ясно си представих неговия образ от някакво друго време. Той беше по-млад, обут в кожени бричове, и седеше край голям огън. Лицето му бе изри¬сувано като на индиански воин. Около него в кръг се бяха разположили американски туземци, но между тях има¬ше и двама бели, жена и много едър мъж. Всички обсъж¬даха нещо разпалено. Едните искаха война, другите при¬мирие. Той ги прекъсна, подигравайки се над онези, ко¬ито желаеха мир. Та как е възможно да бъдат толкова наивни, говореше той, подир всички предателства?
Бялата жена явно го разбираше, но го помоли да я изслуша. Тя настояваше, че войната може да се избегне и да се осъществи сигурна защита на равнината, ако се потърсят духовни средства за това. Той напълно отхвър¬ли аргументите й, отправи критики към останалите и накрая се качи на коня си и се отдалечи. Повечето го последваха.
- Интуицията ви е вярна - каза Дейвид и прекъсна ви¬дението ми. Той постла ръчно съшито одеяло помежду ни и ми предложи да седна. - Наистина съм чувал за нея.
Изгледа ме в очакване да кажа нещо.
- Тревожа се - отвърнах. - Никой не знае нищо за нея и ми се иска да разбера дали е в безопасност. Трябва да поговорим.
- За Десетото откровение ли? - попита той и се
усмихна.
- Как познахте?
- Досетих се. Мнозина идват тук, в долината, не са¬мо заради красотите на националния парк. Пристигат, за да поговорят за Откровенията. Смятат, че тук някъ¬де може да се открие Десетото. Някои дори твърдят, че знаят какво е съдържанието му.
Той се обърна, сложи кафето в съд за чаена запар¬ка и го пъхна във врящата вода. Нещо в интонацията му ме накара да си мисля, че ме изпитва дали съм този, за когото се представям.
- Къде е Чарлин? - попитах аз. Той посочи с пръст на изток.
- В Гората. Не се познавам лично с приятелката ви, чух веднъж, когато я представяха в ресторанта, и отто¬гава съм я виждал на няколко пъти. И пак я зърнах наскоро; разхождаше се сама из равнината и по екипи¬ровката й можете да се съди, че сигурно още е там.
Погледнах в тази посока. Оттук долината изглеж¬даше огромна, сякаш нямаше край в далечината.
- Накъде отиваше според вас? - попитах. Той ме изгледа.
- Вероятно към Сипския каньон. Там се намира един от отворите.
Той внимателно наблюдаваше моята реакция.
- Отворите ли? Усмихна се загадъчно.
- Точно така, проходите между различните измерения. Аз се наведох към него, спомняйки си какво бях пре¬живял край Селестинските руини.
- Кой знае по-подробно за това?
- Малцина. Засега всичко е само слух, откъслечна информация, интуиция. Никой не е виждал самия ръко¬пис. Повечето, които идват тук, за да търсят Десетото откровение, чувстват, че някаква сила ги води, и искрено се стремят да следват деветте откровения, макар чес¬то да се оплакват, че знаците ги водят донякъде и после просто прекъсват - и той се позасмя. - На всички ни се случва това, нали? Десетото откровение ще ни помогне да го проумеем - да отворим възприятията си за мистич¬ните знаци, за все по-издигащото се духовно съзнание на земята, за възможността човек да повиши своите вибра¬ции, както е описано в Деветото откровение, така, че да стане невидим. И всичко това от перспективата на едно друго измерение, за да разберем и да участваме по-пъл¬ноценно в случващото се.
- Ами вие откъде знаете за всичко това? - попитах. Той съсредоточено ме изгледа, сякаш внезапно се ядоса.
- Просто го зная!
Известно време остана сериозен, после на лицето му се появи обичайната мекота. Протегна се и наля кафе в две чаши, като ми подаде едната.
- Моите предци са живели в тази долина хилядоле¬тия - продължи той. - Вярвали са, че тази гора е сакрално място, което свързва горния свят със средния свят тук, на земята. Хората от моя народ имали обичая да постят и да идват тук, в долината, за да се пренесат в света на своите видения, когато искали да разберат с какви дар¬би са надарени, с какво да се лекуват, какъв път да след¬ват в живота си. Дядо ми ми е разказвал за един шаман, който дошъл тук на времето и учил хората, как да пре¬чистват душата си. Посвещавал ги в това как да тръгнат оттук само с един нож и да вървят, докато животните им дадат знак, който да последват, за да стигнат свещения отвор към горния свят. Ако били достойни, ако се били очистили от нисшите чувства, би могло дори да им се позволи да преминат през този отвор и да се срещнат със своите прадеди, където да им се даде вътрешно вижда¬не не само за тях самите, но и за целия свят.
- Когато дошли, белите хора сложили край на всич¬ко това. Дядо ми вече не можеше да си спомни как се постига тази опитност, аз също. И ние, както и всички останали, трябва сами да се доберем до нея.
- Да търсиш Десетото откровение ли си дошъл? -попитах.
- Разбира се...Разбира се! Но липсата на прошка ми пречи - в гласа му отново се почувства раздразнение и той като че ли започна да говори повече на себе си, от¬колкото на мене. - Винаги, щом се опитам да направя крачката, нещо в мен все не успява да преодолее негоду¬ванието, гнева от онова, което е станало с моя народ. И това се задълбочава. Защо е станало така, че земята ни е била заграбена, животът ни потъпкан, разбит. Защо е било допуснато всичко това?
- Съжалявам, че се е случило така - казах аз. Той заби поглед в земята и отново се позасмя.
- Вярвам ти. И все пак ме обхваща ярост, щом си по¬мисля за несправедливата съдба на тази земя.
- Виждате ли този белег - добави той и посочи лицето си. - Можех да избегна инцидента с едни пияни ка¬убои от Тексас. Можех просто да се отдръпна, но не успях да овладея гнева си.
- Тази долина сега не е ли под закрила заедно с националния парк? - попитах.
- Само половината северно от потока, но политици-те все заплашват да я продадат или да разрешат да се застроява.
- Ами другата част? Тя чия собственост е? - Дълго време е притежавана от частни лица, но една чужда корпорация се опитва да я купи. Не се знае кой
стои зад нея, но на собствениците се предлагат огромни суми, за да продават.
Той хвърли поглед встрани и каза:
- Моят проблем е, че не мога да приема хода на събитията от последните три века. Ненавистно ми е, че ев¬ропейците са започнали да се настаняват на този конти¬нент, без въобще да се съобразяват с местните хора. Това е престъпно. Ще ми се нещата да се бяха развили по-другояче, сякаш мога с нещо да променя миналото. Нашият начин на живот имаше на какво да научи човека. Ние познавахме смисъла на припомнянето. Това беше голямо послание, което европейците можеха да научат от моя народ, ако бяха поискали.
Докато говореше, съзнанието ми се пренесе в друго видение. Двама души - друг американски туземец и съща¬та бяла жена - разговаряха на брега на малко поточе. Зад гърба им се издигаше гъста гора. След малко дойде друг американски туземец и се заслуша в разговора им.
- Можем да излекуваме това! - казваше жената.
- Боя се, че още знаем твърде малко - отвърна ту¬земецът с израз на голямо почитание към жената. -Повечето вождове вече ни напуснаха.
- Но защо? Спомни си, какво говорехме. Сам каза, че ако имаме достатъчно вяра, можем да поправим това.
- Да - отвърна той. - Но вярата идва, когато имаш ясна представа за нещата. Нашите прадеди имат позна¬ние, но ние тук не можем да го постигнем.
- Но можем да опитаме да го постигнем - настоява¬ше жената. - Длъжни сме да опитаме!
Видението ми бе прекъснато, когато забелязах не¬колцина млади служители от горската охрана, които приближаваха към по-възрастен човек на моста. Белите му коси бяха грижливо подстригани и той бе облечен в спортни панталони и колосана риза. Когато пристъпи, стана ясно, че леко накуцва.
- Виждаш ли онзи човек при горската охрана? - по¬пита Дейвид.
- Да - отвърнах. - Защо?
- От две седмици го мяркам наоколо. Казва се Фейман, доколкото зная. Не съм чувал фамилията му - Дей¬вид се приведе по-близо и за първи път в тона на гласа му се чувстваше пълно доверие към мен. - Слушай, на¬около става нещо особено. От няколко седмици горска¬та охрана проверява туристите, които влизат в гората. Това е нещо незапомнено. А вчера някой ми каза, че съв¬сем забранили да се ходи сред дивите гори на изток. Там има места, на десет мили отдалечени от най-близкия път. Сам разбираш колко малко хора биха се осмелили да отидат дотам. Някои започват да долавят от тази посо¬ка някакъв особен шум.
- Какъв шум?
- Нещо като дисонанс. Мнозина не могат да го до¬ловят.
Той внезапно скочи на крака и бързо започна да раз¬валя палатката.
- Какво правиш? - попитах аз.
- Не мога да остана тук - отвърна той. - Трябва да се спусна в долината.
След малко отново спря и ме изгледа.
- Виж, трябва да ти кажа. Човекът, когото ти посо¬чих, онзи Феймън - няколко пъти съм виждал приятел¬ката ти с него.
- И какво правеха?
- Просто говореха, но съм почти сигурен, че нещо не е съвсем наред - и той отново се залови с прибирането.
Гледах го мълчаливо. Не знаех как да разбирам ситуацията, но чувствах, че Чарлин наистина е някъде из долината, както твърдеше.
- Ще си взема нещата и ще те придружа - казах.
- Не - веднага отказа той. - Всеки трябва да прежи¬вее това, което става в тази долина. Сега аз не мога да ти бъда от полза.. Трябва да следвам собствения си вът¬решен глас - лицето му изразяваше болка.
- Можеш ли да ми кажеш точното местоположение на каньона?
- На две мили все покрай този поток. Ще стигнеш до малък приток откъм север. Тръгни покрай него и вър¬ви още една миля. Той ще те изведе до началото на Сипския каньон.
Кимнах и се обърнах да тръгвам, но той ме хвана за ръката.
- Виж, ще можеш да намериш приятелката си, сти¬га да издигнеш енергията си на по-високо ниво. В доли¬ната има особени места, които ще ти помогнат.
- Отворите към други измерения ли? - попитах аз.
- Да, там може да ти се открие представа за Десе¬тото откровение, но за да намериш тези места, трябва да разбереш истинското естество на своята интуиция и това как да поддържаш тези свои вътрешни видения. Наблюдавай и животните и ще започнеш да си припом¬няш с каква цел си тук в долината... защо всички ние сме се събрали тук. Но бъди много предпазлив. Не бива да те виждат, че влизаш в гората - той се замисли за нещо. - Натам отиде и един мой приятел, Къртис Уебър. Ако го видиш, кажи му, че си ме срещал и че аз ще го намеря.
Той се усмихна и отново отиде да си сгъва палат¬ката.
Исках да го попитам какво по-точно значи това, ко¬ето каза за интуицията, и затова, че трябва да наблюда¬вам животните, но той избегна погледа ми и си остана съсредоточен в своята работа.
- Благодаря ти - казах аз. Той леко ми махна с ръка.
Бавно притворих вратата на мотела и излязох на лунна светлина. Хладният въздух и напрежението ме на¬караха да потръпна. Помислих си, защо ли правя всич¬ко това? Нищо не доказваше, че Чарлин е все още в
долината, нито пък че предположенията на Дейвид са правилни. Нещо ми подсказваше, че има проблем. Преди няколко часа си мислех да се обадя на местния шериф. Но какво бих могъл да му кажа? Че приятелката ми е изчезнала, че са я видели да влиза в гората по своя соб¬ствена воля и че сигурно е в опасност, без никакво до¬казателство, освен някаква си бележка, намерена на сто-тици мили оттук? За да се претърси тази пустош, ще са необходими стотици хора, и доколкото ми бе известно, никой нямаше да си направи този труд, без достатъчно основание.
Спрях и вдигнах поглед към три-четвърти изпълне¬ната луна, която се подаваше над дърветата. Имах наме¬рение да пресека потока източно от охранителния пункт и да продължа по главния път в долината. Разчитах, че луната ще ми свети, но не бях очаквал, че ще бъде тол¬кова ярка. Виждаше се на цели сто метра разстояние.
Завих покрай ъгъла на кръчмата и стигнах мястото, където Дейвид преди си беше опънал палатката. Вече ня¬маше нищо. Той дори беше покрил мястото с листа и бо¬рови иглици, за да премахне всяка следа от присъстви¬ето си. За да пресека, откъдето възнамерявах, ми се на¬лагаше да вървя четирийсет метра през местност, която ясно се виждаше от охранителния пункт, изпречил се напреде ми. През страничния прозорец на пункта можеха да се забележат двама служители, увлечени в разговор. Единият стана от мястото си и вдигна телефонната слу¬шалка.
Приведен, аз прехвърлих раницата си през рамо и тръгнах по песъчливия бряг край потока. После свърнах да го прекося, стъпвайки по гладките речни камъни и ня¬колко загнили дървени трупи. Всичко наоколо ми се ог¬ласяше от жаби и щурци. Отново обърнах поглед към охраната; двамата продължаваха да си приказват, явно, без съвсем да забелязват моето промъкване. На най-дълбокото място бързата вода почти стигна до хълбоците ми, но само след секунди вече бях прекосил деветметровото корито и застанах сред горичка млади борове.
Предпазливо се промъкнах напред, докато открих пътеката, която водеше навътре в долината. Тя се губе¬ше в тъмнината на изток и аз, загледан в тази посока, се изпълвах с все повече колебания. Какъв ли бе онзи за¬гадъчен шум, от който Дейвид бе така разтревожен? На какво ли бих могъл да се натъкна в мрака отвъд?
Опитах се да прогоня страха си. Трябваше да про¬дължа, но свърнах на половин миля навътре в гората, преди да се отдалеча от пътеката сред гъсталаците и да си опъна палатка за през нощта, доволен, че мога да си събуя мокрите обувки и да ги изсуша. На следната сут¬рин се събудих призори с мисълта за загадъчната забе¬лежка на Дейвид, че трябва да се опитам да задържа ин-туитивните си прозрения, и както си лежах в спалния чувал, припомних си онова, което знаех за Седмото откровение, и по-специално за ирационалните опитности, които следват строго определена система. Според това Откровение, след като сме положили усилие да се освободим от миналите си властнически роли, вече мо¬жем по-ясно да определим проблемите на конкретната си житейска ситуация, въпросите, свързани с нашата кариера, взаимоотношения с хората, с това къде да живе¬ем, по кой път да вървим. Тогава, ако съзнанието ни ос¬тане будно, започват да ни се явяват предчувствия, зна¬ци и интуиции, които ни дават да разберем коя посока да следваме, с какво да се заемем, към кого да се обър¬нем, за да получим отговор.
След всичко туй се очаква да се прояви онова обсто¬ятелство, което да ни открие причината, тласнала ни в тази посока, и да ни подскаже как да решим проблема, пред който сме изправени, за да продължим своето раз¬витие. Но как да съхраним тази интуиция постоянно?
Измъкнах се от спалния чувал, отворих предното платнище на палатката и се огледах навън. Не забеля¬зах нищо необичайно, тъй че излязох в есенната про¬хлада, отидох до потока и се наплисках със студената вода. После прибрах багажа си и се отправих отново на изток, като се подпирах на една тояга и се стремях, до¬колкото мога, да се крия сред високите дървета в крайб-режието на реката. След около три мили през тялото ми пролазиха тръпки на страх и напрежение и ме облада внезапна умора. Седнах и се облегнах на едно дърво, опитвайки се да се съсредоточа към околния пейзаж и да акумулирам вътрешна енергия. Небето беше безоб¬лачно и утринното слънце танцуваше сред дърветата и по земята наоколо ми. На три метра от мен забелязах дребно зелено стъбло с жълти цветове и съсредоточих цялото си внимание върху неговата красота. Обляно от слънчева светлина, то внезапно ми се стори по-ярко и листата му па-зелени. До мен достигна ароматът му, при¬месен с дъх на листа и чернозем.
В същото време откъм дърветата в далечината на север до мен достигна грак на гарвани. Бях учуден, че е толкова силен, но за собствена изненада не можах да разбера, откъде точно идваше. Когато се заслушах, яс¬но долових десетки други различни звуци, включени в единния утринен хор - чуруликането на птиците в дър¬ветата, жужене на пчели сред дивите маргарити покрай потока, ромоленето на водата край камъните и падна¬лите в реката клони... А и още нещо, едва доловимо, нис¬ко дисонантно бумтене. Изправих се и се огледах. Какъв ли бе този шум?
Взех си багажа и продължих на изток. Шумът на
стъпките ми в падналите листа ми пречеше, затова трябваше да спра и напрегнато да се вслушам, за да чуя бумтенето. Но то продължаваше. Гората свършваше на
високото и аз поех сред обширна ливада, изпъстрена с диви цветя и едър, половинметров пелин, покрил цяла половин миля. Пелинът се люлееше на лекия ветрец. Когато почти стигнах края на ливадата, обърнах внима¬ние на къпинак, израснал около съборен ствол. Бях по¬разен от невероятната красота на къпините и приближих, за да ги разгледам отблизо, представяйки си, че са отру¬пани с плодове.
Мигновено изпаднах в състояние на вътрешно спом¬няне. Всичко наоколо ми се стори внезапно познато, ся¬каш съм бил в тази долина и преди, ял съм някога от те¬зи къпини. Но как е възможно? Седнах върху съборено¬то дърво и бавно започнах да си хапвам от къпините. В съзнанието ми изплува представата за кристално чисто езеро с няколко водопада на отсрещната страна - една представа, която също ми се струваше много позната. Отново ме облада тревога.
Стресна ме някакво животинче, което шумно изс¬кочи от къпинака. Хукна на север и спря на около шест метра. Скри се сред високият пелин, тъй че не успях да разбера какво е, но го проследих сред тревите. След ня¬колко минути то се върна метър на юг, застана непод¬вижно няколко секунди, после отново се стрелна три-че-тири метра на север, за да спре за пореден път. Пред¬положих че е заек, макар да се движеше твърде особено.
Пет-шест минути наблюдавах следата на живот¬ното, после бавно поех нататък. Преди да изчезне в далечината, успях да зърна бялата опашка и задните кра¬ка на едър заек.
Усмихнах се и продължих на изток по следите му, достигнал най-сетне края на ливадата, и навлязох в гъс¬тата гора. Зърнах ручейче, не повече от метър и поло¬вина, и нагазих в ляво през него. Знаех, че сигурно това е следата, за която Дейвид бе споменал. Трябваше да свърна на север. За съжаление, натам не водеше никак¬ва пътека и дори още по-лошо, гората покрай поточето
се състоеше от гъсти млади фиданки и сплетени тръна¬ци. Нямаше как да се промъкна. Наложи се да се върна на ливадата зад мен и да потърся по-заобиколен път.
Отново поех сред тревите в околностите на горич¬ката, търсейки проход сред гъстите трънаци. За собст¬вена изненада, натъкнах се на следата на заека в пелина и тръгнах по нея, докато отново зърнах поточето. Тук гъстите трънаци малко оредяваха, тъй че успях да си про¬бия път и излязох сред по-едри и стари дървета, през ко¬ито по-лесно можех да следвам потока на север.
Бях вървял около миля, доколкото можех да преце¬ня, когато в далечината забелязах хълмове от двете стра¬ни на поточето. По-нататък установих, че тези хълмове са отвесните стени на каньон и аз се бях озовал пред единствения проход към него.
Когато стигнах прохода, седнах край огромно дър¬во и се загледах в пейзажа. На стотина метра напред, от двете страни на поточето, се издигаха високи варовико¬ви склонове, които образуваха огромен отвесен каньон, широк две мили и поне четири дълъг. Първата половин миля беше осеяна с редки дървета и също покрита с пелин. Спомних си за бумтенето и внимателно се вслуш¬вах пет-десет минути, но то явно бе спряло.
Тогава извадих от багажа си малък газов котлон, за¬палих го, изсипах вода от манерката си в малка тенджерка, излях пакет зеленчукова супа на прах във водата и я сложих на огъня. Наблюдавах как парата се вдигаше и изчезваше, издухвана от вятъра. Докато съзерцавах това, отново пред очите ми се явиха вирът и водопадът, само че този път и аз бях там, упътил се да срещна някого. Постарах се да се отърся от тази представа. Та какво ставаше с мен? Образите започваха да стават все
по-ясни. Първо Дейвид в някакъв друг живот; сега тези
водопади.
Нещо в каньона се раздвижи и ме накара да се огледам. Обърнах се към поточето, после към едно самотно дърво на двеста метра разстояние, повечето от листата на което бяха опадали. На него бяха накацали много и големи гарвани; няколко от тях литнаха и кацнаха на земята. Мина ми през ума, че може да са същите гарвани, които бях чул преди. Както ги наблюдавах, те неочаква¬но излетяха и тревожно закръжиха над дървото. В също¬то време до мен отново достигна гракът им, макар че както и преди силата му не отговаряше на разстоянието; той звучеше много по-близо.
Врящата вода и съскането на парата върна внима¬нието ми към котлона. Супата прекипяваше на огъня. Махнах тенджерата с кърпа, а с другата ръка спрях газта. Когато вренето затихна, върнах тенджерата на котлона и отново обърнах поглед към дървото в далечината. Гарваните бяха изчезнали.
Изядох набързо супата, измих и прибрах съдовете и поех към каньона. Щом минах през прохода, веднага забелязах, че цветовете бяха станали по-ярки. Пелинът изглеждаше поразително златист и аз за първи път забе¬лязах, че бе изпъстрен със стотици диви цветя - бели, жълти и оранжеви. Откъм скалите на изток бризът довяваше аромат на диви азалии.
Въпреки че продължавах да следвам потока, който се спускаше на север, аз държах под око високото дърво вляво, над което бяха кръжили гарваните. Когато то се озова точно на запад от мен, забелязах, че потокът вне¬запно се разширява. Проправих си път между върби и хвощ, докато разбера, че съм стигнал малко езеро, от¬където водеше началото си не само потокът, покрай кой¬то бях минал, но и още един, който свърваше далеч на югоизток. Първоначално си помислих, че сигурно това е вирът, който се бе явил в представите ми, но водопади нямаше.
По-нататък ме очакваше нова изненада: северно от
вира поточето бе напълно изчезнало. Откъде ли извира¬ше водата? Най-сетне ми хрумна, че вирът и потокът, ко¬ито виждах, се захранват от огромен подземен извор, който в тази местност избиваше на повърхността.
На петнайсет метра вляво забелязах леко възви¬шение, където растяха три клена, широки повече от по¬ловин метър. Тук беше идеално място човек да седне и да размисли. Настаних се, облягайки се на един от клено¬вете. На два-три метра бях от другите две дървета, от ля¬вата ми страна се виждаше дървото на гарваните, а от¬дясно потокът. Въпросът бе, накъде да тръгна оттук? Можех да се скитам с дни, без да открия и следа от Чарлин. Какви ли бяха тези представи, които ми се явяваха?
Затворих очи и се опитах отново да извикам в съз¬нанието си образа на вира и водопадите, но колкото и да се опитвах, не можах да си спомня подробностите с точност. Най-накрая се отказах и пак се загледах в тре¬вите и дивите цветя, а после и в двата клена пред себе си. Кората им беше на тъмносиви и бели ивици, проша¬рена в жълтокафяво и всички отсенки на кехлибареното. Щом съсредоточих вниманието си върху красотата на гледката, цветовете сякаш станаха по-ярки и по-лъчисти. Поех си отново дълбоко дъх и се загледах към ливадата и цветята. Дървото на гарваните изглеждаше особено озарено.
Вдигнах торбата си и се отправих към него. Образът на вира с водопадите внезапно премина през съзнанието ми. Този път се опитах да си припомня цялата картина. Вирът, който си представих, беше почти цял един акър. Водата, която се вливаше в него, се спускаше по стръм¬ни скали. Имаше два по-малки водопада от по четири-пет метра и един по-голям, който се спускаше от десет-метрова канара. Отново в съзнанието ми изникна представата, че вървя в тази местност и отивам на среща с някого.
Отляво се зачу бумтене на коли и прекъсна предс¬тавите ми. Коленичих зад няколко ниски храста. Вляво през ливадата профуча сив джип и се насочи на югоизток. Очаквах да видя емблемата на горската охрана на вра¬тата му, но за моя изненада емблема нямаше. Колата спря на петдесет метра от мен. Успях да зърна през лис¬тата само един човек вътре; той оглеждаше околността със слънчеви очила. Залегнах, за да се скрия. Знаех, че горската охрана забранява влизането на частни коли дотук. Какви ли можеха да бъдат тези хора?
Колата отново потегли и бързо се скри зад дър¬ветата. Обърнах се и седнах, заслушан отново в бум¬тенето. Досега нищо. Помислих си да се върна в града и да потърся друг начин да открия Чарлин. Но дълбоко в душата си знаех, че нямам избор. Затворих очи и отново си спомних съвета на Дейвид да не изпускам интуици¬ите си, тъй че възстанових пълната картина на вира и во-допадите в представите си. Щом се изправих и отново се упътих към дървото на гарваните, постарах се да не заб¬равям подробностите на тази представа.
Внезапно чух острия писък на някаква друга птица, този път ястреб. Едва успявах да я различа - вляво, дос¬та далече от дървото; тя летеше право на север. Ускорих крачка, стараейки се да не я изпускам от очи колкото се може по-дълго.
Изглежда нейната поява възвърна енергията ми и аз чувствах прилив на сили, дори и след като тя се скри зад хоризонта. Продължих да следвам посоката на ней¬ния полет още цяла миля и половина по хълмистия и ка¬менлив терен. На върха на третия хълм отново застинах на мястото си. Чуваше се друг шум в далечината, шум, който напомняше течаща вода. Не, падаща вода.
Заспусках се предпазливо по склона и през един дъл¬бок проход, който отново събуди у мен вътрешно спомняне. Покатерих се по поредния хълм и отвъд билото му пред мен се изпречиха вирът и водопадите, точно таки¬ва каквито си ги бях представял. Самият вир беше два акра, сгушен посред огромни канари и надвиснали скали; кристално чистите му води отразяваха синевата на сле¬добедното небе. Вляво и вдясно имаше и няколко огром¬ни дъба, заобиколени от не толкова големи явори с про¬шарени листа, както и върби, и евкалипти.
На отсрещния край вирът бе обгърнат от бели пръс¬ки и мъгла, съседните два по-малки водопада също бъл¬ваха пяна. Нищо не извираше от този вир. Водата оттук явно образуваше подземна река, която течеше безшумно, докато отново се яви на повърхността във онзи, другия вир, недалеч от дървото на гарваните.
Съзерцавах красотата на гледката и усещането ми за вътрешно спомняне се усили. Звуците, цветовете, пейзажът, който се откриваше от хълма - всичко това ми се струваше напълно познато. Бил съм някога тук. Но кога?
Заслизах към вира, после обходих цялата местност и спрях на брега, за да опитам водата, след което приб¬лижих водопадите, докато усетя пръски по лицето си; из-катерих огромните камънаци и докоснах тревите. Исках да се потопя в атмосферата на мястото. Накрая се прос¬нах на един от плоските камъни петнайсетина метра над тира, със затворени очи към залязващото слънце, чувс¬твайки как лъчите галят лицето ми. В този момент ед¬но познато чувство премина през тялото ми - особена топлина и сърдечност, каквито не бях изпитвал месеци наред. Бях забравил това усещане, макар че го познавах добре. Отворих очи и рязко се обърнах, знаейки със сигурност кого ще видя.
30.09.12 14:44
rima

"Десетото откровение" / продължението на "Селестинското пророчество"

ПАНОРАМА НА ЖИВОТА
На една скала над главата ми, полускрит зад над¬висналия й край, стоеше Уил, широко усмихнат, сложил ръце на хълбоците си. Виждах го леко разфокусирано, тъй че примигвах и се съсредоточих, докато лицето му придоби по-ясни очертания.
- Знаех, че ще те намеря тук - каза ми той, свлече се от скалата и скочи долу до мен. - Чаках те.
Изгледах го с удивление и страх, а той ме прегърна; лицето и ръцете му бяха леко лъчисти, но иначе изглеж¬даха съвсем нормални.
- Не мога да повярвам, че си тук - промълвих аз. -Какво стана, след като изчезна в Перу? Къде беше? Той ми направи знак с ръка да седна насреща му.
- Всичко ще ти разкажа - отвърна - но първо тряб¬ва да разбера, какво става с теб. Какво те води в тази
долина?
Разказах му подробно за изчезването на Чарлин, за картата на долината и за срещата ми с Дейвид. Уил по¬иска да узнае повече за онова, което Дейвид бе споменал, и аз му предадох по-подробно нашия разговор.
Уил се приведе към мен:
- Казал ти е, че Десетото откровение се отнася до това да се разбере духовното възраждане на земята в светлината на другото измерение, така ли? И как да раз¬берем истинската природа, действителната същност на нашите интуиции?
- Да - отвърнах. - Наистина ли е така? Той се замисли и попита:
- Разкажи ми за преживяванията си в долината.
- Веднага започнах да имам видения - отвърнах. -Някои бяха от минали времена, а после започна да ми се явява видение на този вир. Видях всичко това: скалите, водопадите, дори и някой, който ме очакваше тук, ма¬кар да не разбрах, че си ти.
- Ами себе си как виждаше?
- Как вървя и разглеждам околността.
- Значи си видял евентуалното бъдеще. Примигнах насреща му.
- Не те разбирам.
- Първата част на Десетото откровение, както е ка¬зал Дейвид, се отнася до това, да разберем нашите ин¬туиции по-цялостно. В първите девет откровения инту¬ициите се преживяват като убягващи предчувствия и смътни намеци. Но щом ги опознаем по-добре, започва¬ме по-ясно да долавяме тяхната същност. Спомни си Перу; нали интуициите ти се явяваха като представи за онова, което предстои да се случи, и ти виждаше себе си и другите на точно определено място да вършите точно
определени неща, което те насочваше какво да правиш?
Нали тъкмо така разбра, че трябва да отидеш при Селестинските руини? Тук, в долината, става същото. Имал си видение на нещо, което предстои да се случи - че се сре¬щаш с някого при тези водопади - и това те е тласнало наистина да откриеш мястото и да се срещнеш с мене. Ако беше прогонил видението или не беше повярвал, че можеш да намериш водопадите, щеше да пропуснеш съ¬ответното стечение на обстоятелствата и живота ти ще¬ше да си остане на старото място. Но ти си приел виде¬нието сериозно; съхранил си го в представите си.
- Дейвид спомена, че трябва да се научим „да съх¬раняваме" интуицията си - казах аз. Уил кимна.
- Ами какво означават другите видения - попитах -тези сцени от миналото? И тези животни? Става ли ду¬ма в Десетото откровение за това? Виждал ли си ръко¬пис?
Вместо отговор, Уил само махна с ръка.
- Нека първо ти разкажа, какво ми се случи в дру¬гото измерение, което аз наричам Отвъдно. Когато в Перу успях да се задържа на високо енергийно ниво - за¬почна той - когато вие се уплашихте и снижихте вибра¬циите си, се озовах в свят на невероятна красота и чисти форми. Не се бях премествал в пространството, но всич¬ко изглеждаше различно. Светът бе неописуемо озарен и изумителен. Дълго обикалях из този невероятен свят, а вибрационното ми ниво дори се повиши, когато уста¬нових нещо направо невероятно. Оказа се, че мога да се озова на всяка точка на планетата, само ако пожелая и извикам образа й в съзнанието си. Отидох навсякъде, къ¬дето предполагах, че мога да ви открия - тебе, Джулия и останалите, но не успях. Тогава открих, че съм в със¬тояние да направя и още нещо. Ако изчистех съзнани¬ето си от всякакви представи, можех да се издигна над планетата и да се пренеса в сферата на чистите идеи. Тук можех да извикам свят, какъвто искам, само като си го
представя. Можех да създам океани, планини и живопис¬ни гледки, образи на хора, които се държаха точно, как¬то аз желаех, и какво ли не. Всичко, от което бе съста¬вен този свят беше толкова реално, както и на земята. Накрая обаче осъзнах, че в този сътворен свят не се чув¬ствам пълноценен. Той не ми носеше удовлетворение. След време просто се върнах и се опитах да си дам смет¬ка, какво ми се иска да постигна. По онова време все още можех да премина на доста ниско вибрационно ниво и да разговарям с хората с по-високо съзнание. Можех да се храня и спя, макар че това не ми беше необходимо. Накрая си дадох сметка, че съм забравил вълнението, ко¬ето човек изпитва в процеса на израстване и когато от¬крива знаменателни стечения на обстоятелствата. Тъй като преливах от жизнени сили, погрешно си бях въо¬бразил, че съм в постоянна вътрешна връзка с Върхов¬ното начало, но всъщност бях попаднал в клопката на собствената си властна воля и се бях отклонил от пътя. На това вибрационно ниво човек лесно губи ориентири, защото непосредствено и с лекота може да въздейства върху света посредством собствената си воля.
- И какво стана тогава? - попитах аз.
- Съсредоточих се в себе си, опитах се да възстано¬вя връзката си с Божественото начало, както бяхме го правили. Това бе достатъчно - вибрационното ми ниво се издигна още повече и интуицията ми отново заработи. Чрез вътрешното си зрение успях да видя и теб.
- Как ме видя?
- Не мога да кажа; образът беше неясен. Но когато се съсредоточих към вътрешното си видение и го съхра¬них трайно в съзнанието си, се озовах в една друга сфера на Отвъдното, където попаднах сред други души, всъщ¬ност сред групи от души, и въпреки че не можех да раз¬говарям с тях в точния смисъл на думата, успявах да до¬ловя мислите им и познанието, което имаха.
- Показаха ли ти Десетото откровение? - попитах. Той с мъка преглътна и ме погледна, сякаш се гот¬веше да хвърли бомба.
- Не, Десетото откровение не е записано.
- Какво? Не е ли част от автентичния ръкопис?
-Не.
- И нима дори не съществува?
- О, съществува. Но не на нивото на земното изме¬рение. Това Откровение още не си е пробило път до фи¬зическото ниво. То е познание, което съществува само в Отвъдното. Едва след като достатъчно хора на земята съумеят да доловят интуитивно тази информация, тя ще може да бъде възприета от съзнанието на всички и едва тогава ще стане възможно някой да я запише. Така е ста¬нало и с първите девет откровения. Всъщност с всички духовни текстове, включително и със Свещените писа¬ния. В началото информацията съществува в Отвъдното и едва когато бъде доловена по-отчетливо във физичес¬кото измерение, се появява някой да я запише. Затова и тези писания се възприемат като боговдъхновени.
- И защо тогава е било нужно толкова време, за да може някой да долови Десетото откровение? Уил изглеждаше озадачен.
- Не зная. Духовната група, с която влязох в контакт, май знаеше, но аз не успях достатъчно ясно да разбера. Енергийното ми ниво не беше толкова високо. Това има някаква връзка със страха, който се явява, при прехода на една култура от материално схващане към един нов духовен възглед за света.
- Това значи ли, че според теб съществуват условия да се появи Десетото откровение?
- Да, духовните групи виждаха с вътрешното си зре¬ние как Десетото откровение малко по малко си проби¬ва път в целия свят при достигането на все по-високи ни¬ва на съзнание и разширяващо се познание за отвъдното.
Необходимо е обаче то да достигне до достатъчен брой хора, както беше с първите девет откровения, за да се преодолее страхът.
- И какво още се разкрива в Десетото откровение?
- Явно първите девет откровения не дават достатъч¬но познание. Трябва да разберем как да осъществим сво¬ето предопределение. А това е възможно, ако разберем особената връзка между физическото измерение и От¬въдното. Трябва да разберем смисъла на раждането,
същността на своя произход, и да осмислим по-широко целта на човешката история.
Внезапно ми хрумна нещо.
- Почакай за момент. Ти не успя ли да видиш копие от Деветото откровение? Там какво се споменава за Десетото?
Уил се наведе по-близо.
- Това, че първите девет откровения обясняват същ¬ността на духовната еволюция в личен и в колективен план, но за да се осъществят те наистина, трябва да уме¬ем да ги приложим на практика, а това изисква по-пъл¬но разбиране на процеса, едно Десето откровение. Това Откровение ще ни разкрие същността на духовното пре¬раждане не само в земен план, но също и от перспекти¬вата на Отвъдното измерение. Ще ни помогне да осъщес¬твим мост между измеренията, който ще ни помогне да осъществим своето предопределение. Говореше се и за страха, че във времето, когато възниква ново духовно съзнание, ще възникне и обратната реакция, породена от страха - стремеж да се упражнява съзнателен контрол над бъдещето посредством различни нови технологии -технологии, които ще бъдат по-опасни и от ядрената заплаха и които са започнали вече да се откриват. Десетото откровение спомага да се преодолее тази поля-
ризация.
Той внезапно млъкна и посочи с глава на изток.
- Чуваш ли?
Заслушах се, но можах да чуя само водопадите.
- Какво да чувам? - попитах.
- Бумтенето.
- Чух го преди. Какво е това?
- Не съм съвсем сигурен. Но се чува и от другото измерение. Душите, с които се срещнах, бяха много раз¬тревожени от него.
Докато Уил говореше, от дъното на съзнанието ми ясно изплува лицето на Чарлин.
- Мислиш ли, че това бумтене е свързано с новата технология? - попитах аз, леко разсеян.
Уил не отвърна. Лицето му беше отсъстващо.
- Русокоса ли е приятелката, която търсиш? - попи¬та той. - С големи очи...И много любопитно изражение?
-Да.
- Току-що си представих лицето й. Погледнах го озадачено:
- Аз също.
Той се обърна и се загледа във водопада, а аз прос¬ледих погледа му. фонът от бяла пяна бе величествен. Чувствах, как тялото ми се изпълва с енергия.
- Ти още не си на достатъчно високо ниво на енер¬гия - каза той. - Но в това място се крие голяма сила и, струва ми се, че с моя помощ, ако двамата насочим ця¬лото си внимание към лицето на твоята приятелка, мо¬жем да се пренесем изцяло в духовното измерение и ве¬роятно да открием къде е и какво прави в тази долина.
- Сигурен ли си, че ще мога? - попитах. - Не е ли по-добре да отидеш ти, а аз да те почакам.
Постепенно лицето му започна да излиза от фокус.
Уил сложи ръка на гърба ми, за да ми влее енергия, и отново се усмихна.
- Не разбираш ли колко е знаменателно, че двама¬та сме тук? Човешката култура започва да разбира Отвъдното и да долавя Десетото откровение. Струва ми се,
че ние двамата можем заедно да изследваме другото
измерение. Май така е предопределено.
Точно в този момент долових бумтенето, по-силно
пори от шума на водопадите, фактически го усетих със
слънчевия си сплит.
- Бумтенето се усилва - каза Уил. - Трябва да тръгваме. Чарлин може да е в опасност!
- Но какво трябва да направим? - попитах.
Уил доближи до мен, все още с ръка на гърба ми.
-Да възстановим с вътрешното си зрение образа на
твоята приятелка.
- Значи да съхраним интуицията, която имахме, та-
- Да, нали ти казах, че трябва да се научим да долавяме и да вярваме в нашите интуиции. Всички бихме же¬лали значимите случайности да се проявяват по-после¬дователно, но все още сме малко запознати с този про¬цес, а и живеем в култура, която продължава да функци¬онира в сферата на стария скептицизъм, тъй че лесно гу¬бим вяра и преставаме да очакваме. При все това все по¬вече разбираме, че ако обърнем по-голямо внимание и разгледаме в подробности виденията, които ни се явяват за бъдещето, те започват да се осъществяват в по-голя¬ма степен.
- Не значи ли това, че просто волево ги осъщест¬вяваме?
- Не, спомни си какво се случи с мен в Отвъдното. Там човек може да осъществи всичко, което желае, но такова осъществяване не носи удовлетворение. Същото е валидно и за земното измерение, само че тук всичко се осъществява по-бавно. Ние можем да пожелаем и пре¬дизвикаме осъществяването на всяко наше желание, но истинското удовлетворение, идва само когато сме в съг¬ласие с вътрешната си посока и Божественото ръководство и следваме своята интуиция. Единствено тогава на¬шата воля служи на целите, които сме си поставили. В този смисъл ние ставаме сътворци с Божественото нача¬ло. Сега разбираш ли, как това познание поставя осно¬вите на Десетото откровение? Ние започваме да се на¬учаваме да използуваме визуализацията по съшия начин, както това става в Отвъдното. По този начин се синхро¬низираме с другото измерение, което ни помага да сък¬ратим разстоянието между Небето и Земята.
Кимнах с пълно разбиране. Уил няколко пъти вдъх¬на дълбоко, долепи ръка по-плътно до гърба ми и ме на¬кара да си представя в пълни подробности лицето на Чарлин. В началото не стана нищо, но след това извед¬нъж почувствах прилив на енергия, която ме тласна нап¬ред и ме понесе в безумен вихър.
Носех се с фантастична скорост през някакъв мно¬гоцветен тунел. Бях в пълно съзнание и се удивлявах, за¬що не се страхувам, а чувствам разбиране, удовлетворе¬ние и покой. Сякаш съм бил тук и преди. Когато прес¬танах да се движа, се озовах обгърнат от топла бяла светлина. Огледах се за Уил и го усетих малко по-назад вляво от мен.
- А, ето те и теб - каза той и се усмихна. Устните му не се движеха, но аз ясно чувах гласа му. После обърнах внимание на тялото му. То изглеждаше, както обик¬новено, но озарено от вътрешна светлина.
Вдигнах ръка към него и забелязах, че и моето тяло изглеждаше по същия начин. Преди да го докосна, на ня¬колко сантиметра от ръката му почувствах силно маг¬нитно поле. Опитах се, но не можах да проникна през си¬ловото поле, тялото му се отдръпна.
Уил едва не избухна в смях. Такъв смях го беше напушил, че ме накара сам и аз да се разсмея.
- Удивително, нали? - попита той.
- Вибрационното ниво тук е по-високо, отколкото край Селестинските руини - отвърнах. - Знаеш ли къде сме?
Уил мълчеше, оглеждайки околността. В прост¬ранството, което ни обграждаше, имаше перспектива за горе и долу, но се намирахме насред въздуха и отникъде не се виждаше хоризонт. Отвсякъде бяхме обгърнати в бяла светлина.
Накрая Уил каза:
- Това е една перспектива. Попаднах тук за малко, когато си представях лицето ти; и други души имаше наоколо.
- Какво правеха?
- Грижеха се за хората, които току-що са дошли след смъртта си.
- Какво? Искаш да кажеш, че това е мястото, къде¬то хората идват непосредствено след като умрат?
-Да.
- Ами защо ние сме тук? Дали не се е случило нещо с Чарлин?
Той се обърна право към мен.
- Не, мисля, че не. Нали ти разказах какво стана с мен, когато започнах да си представям твоя образ. Обхо¬дих много места, преди да те открия край водопадите. Тук сигурно трябва да узнаем нещо, преди да намерим Чарлин. Да почакаме да видим, какво ще стане с тези ду¬ши - и той посочи с глава вляво, където на десетина мет¬ра от нас се появиха няколко силуета.
Застанах нащрек.
- Уил, откъде знаеш, че имат добри намерения? Ами ако се опитат да ни обсебят или нещо подобно? Той ме изгледа сериозно.
- Ами на Земята как се разбира, когато някой иска да те обсеби?
- Долавя се. Човек усеща, че някой се опитва да го манипулира.
- И какво друго?
- Че му изсмуква енергията, чувства се оглупял, объркан.
- Точно така. И в двете измерения е същото. Силуетите се откроиха по-ясно, а аз продължавах да бъда нащрек. Почувствах се обаче изпълнен с любов и укрепваща енергия, която се излъчваше от техните тела, състоящи се сякаш от златистобяла светлина, която плу¬ваше и танцуваше пред погледа ми. Лицата им имаха чо¬вешки очертания, но в тях не можеше да се гледа нап¬раво. Не можех да преценя и броя им. Веднъж изглеж¬даха три-четири, след едно мигване само бяха шест, пос¬ле отново три, и всички ту се явяваха, ту се скриваха от погледа. Вкупом изглеждаха като просветващ, рисуван облак със златист цвят на белия фон.
Няколко минути по-късно зад останалите изникна друг силует, само че в ясен фокус и с тяло, озарено като моето и на Уил. Доколкото можахме да преценим, това бе мъж на средна възраст. Той се огледа като обезумял, но като видя духовната група сякаш си отдъхна.
Когато насочих вниманието си към него, установих, за своя голяма изненада, че долавям мислите и чувства¬та му. Стрелнах с поглед Уил, който ми кимна в знак, че също долавя реакциите му.
Отново започнахме да го наблюдаваме и забеля¬захме, че макар донякъде да си даваше сметка и да по¬лучаваше любовна подкрепа, той продължаваше да бъ¬де в състояние на шок от съзнанието, че е умрял. Само преди минути е бил увлечен в обичайния си пробег, и при опита да изкачи една височина, бе получил тежък сър¬дечен пристъп. Болката бе продължила няколко секун¬ди и тогава, най-внезапно, той се бе оказал извън тяло¬то си, наблюдавайки как от всички страни се втурват хо-
ра да му помогнат. Съвсем скоро се бе явил екип от ме¬дицински лица, които трескаво се опитваха да го върнат към живота.
Накрая, седнал до тялото си в линейката, той бе чул ужасен, когато ръководителят на екипа го обяви за мър¬тъв. С всички сили се опитваше да им каже нещо, но ни¬кой не можеше да го чуе. В болницата лекарят потвър¬ди пред целия екип, че бе получил сърдечен удар и жи¬вотът му не е можел да бъде спасен.
С една част от себе си той се опитваше да приеме този факт; но с друга не можеше. Та нима бе възможно да е мъртъв? Най-сетне извика за помощ и се озова в пъс¬тър тунел, който го доведе до тук. Докато го наблю¬давахме, той постепенно започна да забелязва душите на¬около му и тръгна към тях, като излезе от фокуса на на¬шия поглед и започна все повече да прилича на тях.
После внезапно се втурна обратно към нас и ведна¬га се озова в офис, пълен с компютри, стенни карти и хора, които работеха в него. Всичко изглеждаше съвсем реално, само дето стените бяха полупрозрачни, тъй че се виждаше какво става вътре, а и небето над офиса не бе¬ше синьо, а с особен маслиненозелен цвят.
- Самозалъгва се - каза Уил. - Възсъздава офиса, къ¬дето е работил на Земята и се опитва да си внуши, че не е умрял.
Душите наоколо приближиха, надойдоха и други, до¬като станаха десетки, като ту влизаха, ту излизаха от фо¬кус в златистата светлина. Всички се стремяха да вдъх¬нат любов и да предадат някаква информация на този човек, която не можех да разбера. Въображаемият офис постепенно започна да избледнява, докато накрая изчез¬на съвсем.
Човекът продължи да стои с изражение на непринадлежност и отново влезе във фокус, заедно с другите души.
- Да идем с тях - чух Уил. В същия момент усетих тласъка на ръката му, по-скоро на нейната енергия.
Щом вътрешно се съгласих, усетих преместване и душите, заедно с човека, се фокусираха по-ясно. Лицата им бяха станали лъчисти, подобно на нашите с Уил, ала ръцете и краката им нямаха ясни очертания, а представ¬ляваха само лъчение от светлина. Вече успявах да със¬редоточа погледа си върху тях четири-пет секунди, пре¬ди да ги изпусна от очи, и, след като примижа отново, да се опитам да ги потърся.
Всички бяха насочили поглед към една ярка свет¬лина, която идваше към нас. С приближаването си, тя заприлича на всеобхватен лъч, който обгърна всичко. Като не можех да гледам право в светлината, аз се из¬върнах така, че да мога да виждам силуета на мъжа, кой¬то целият беше застанал в лъча, явно без никакво затруд¬нение.
Отново долавях мислите и чувствата му. Любовта го изпълваше с невъобразима топлота и спокойна пер¬спектива. Когато целият бе обхванат от това чувство, перспективата му на виждане и познание така се раз¬шири, че той можа да погледне на току-що отминалия живот по един нов начин и в пълни подробности.
Видя обстоятелствата на своето раждане и детски¬те си години. Той, Джон Доналд Уилямс, се бе родил с баща, който не беше особено интелигентен, и майка, на¬пълно незаинтересована и отсъстваща, поради своята ан¬гажираност с различни обществени дейности. В резул¬тат на това бе израснал раздразнителен и затворен, чо¬век, който непрестанно се стреми да се самодокаже и да накара светаг да разбере, че е голям откривател, че от¬лично владее науката и математиката. Защитава докто¬рат по физика на 23 години и е преподавател в четири престижни университета, преди да премине на работа в Министерство на отбраната, а по-късно в частна енергийна корпорация.
Бе се посветил изцяло на този последен пост, без въ¬обще да се интересува и напълно пренебрегвайки здра¬вето си. След години непълноценно хранене и никакво физическо натоварване, бе получил тежко сърдечно увреждане. Резкият режим на движение се бе оказал фа-тален за него. Починал бе на петдесет и осем годишна възраст.
В този момент Уилямс излезе от това ниво на съз¬нание, изпълнен с дълбоко съжаление и огромна болка от начина, по който беше прекарал живота си. Разби¬раше, че детството и семейството на родителите му бя¬ха създали реални условия, за да се развие в него пренебрежителност и високомерие, които да му вдъхнат чувс¬тво за превъзходство. Главното му оръдие беше нас¬мешката, смазването на околните чрез критикуване на техните способности, професионален морал и личност¬ни качества. Сега вече разбираше, че всички учители са били готови да му помогнат да преодолее своята неу¬вереност. Явявали се бяха винаги в нужния момент, за да му посочат и друг път, но той напълно ги беше прене¬брегнал.
Беше предпочел докрая да живее в безпросветност. Дадени му бяха всички знаци, за да подбира работата си по-внимателно, да не бърза толкова. Множество наме¬ци и опасности се явяваха в търсенията му, но той не ги бе взел под внимание. Беше приемал гледищата на ра-ботодателите си, дори ако противоречаха на законите във физиката, без въобще да ги поставя под въпрос. Имаше изгода от това - то му носеше успех, възнаграж¬дение и признание, а него го интересуваше само това. Беше се отдал на потребността да получава признание... за пореден път. Господи, помисли си той, пак се про¬валих.
Съзнанието му се пренесе върху сцена от друг, по-предишен живот. Намираше се на юг, в Апалачите, в на¬чалото на деветнайсти век. Това беше военен пост. В го¬ляма палатка стояха неколцина души, приведени над ня¬каква карта, фенерите хвърляха светлина по стените. Всички офицери бяха постигнали единодушие - нямаше надежда за примирие. Войната бе неизбежна и от так¬тическа гледна точка трябваше да се пристъпи към ата¬ка час по-скоро.
Като един от двамата адютанти на командващия генерал, Уилямс беше принуден да се присъедини към мнението на останалите. Нямаше друг избор, каза си той; всяко неподчинение щеше да сложи край на кариерата му. А и едва ли щеше да успее да убеди останалите, дори и да поиска. Офанзивата трябваше да се проведе, веро¬ятно последната голяма битка във войната срещу аме¬риканските туземци.
Часовой донесе известие за генерала. Беше дошъл човек, който искаше да се срещне с командващия вед¬нага. През отметнатото платнище на палатката, Уилям забеляза крехката бяла жена, вероятно трийсетгодишна, в чийто поглед се четеше отчаяние. По-късно разбра, че е дъщеря на мисионер, дошла с ново предложение от страна на туземците за примирие, за което лично и с ог-ромен риск бе успяла да убеди останалите.
Генералът обаче отказа да я приеме, като си оста¬на в палатката, докато тя му викаше отвън. Накрая за¬повяда да я изхвърлят от лагера под заплаха от разстрел, без дори да поиска да узнае какво има да му предаде. Уилямс и този път бе запазил мълчание. Знаеше, че ко¬мандирът е подложен на голям натиск, защото беше по¬ел ангажимент да открие региона за икономическа екс¬панзия. Налагаше се война, за да се осъществят кроежите на икономическите групировки и техните политически съюзници. Местните жители и индианците не можеха да се оставят да развиват своята собствена култура. Не, бъдещето трябваше да бъде подчинено и определяно от ин¬тересите на онези, които владеят този свят и неговите блага. Би било твърде опасно и напълно безотговорно да се остави този малък народ сам да решава съдбата си.
Уилямс знаеше, че една война напълно отговаря на интересите на железопътните и въглищни магнати и на новопоявилите се петролни интереси в този район и, раз¬бира се, можеше да осигури и собственото му бъдеще. Всичко, което бе необходимо, е да си държи езика зад зъбите и да играе според правилата. И той реши да не изрази своя протест. Другият адютант нямаше негови¬те съмнения. Спомни си как хвърли поглед към своя ко¬лега насреща в палатката - нисичък човек, който леко накуцваше. Никой не знаеше защо накуцва. Нищо му ня¬маше на крака. Той беше напълно позитивен човек. Много добре знаеше към какво се стремят тайните кар¬тели и го одобряваше напълно, обичаше го, възхищава¬ше му се, желаеше да вземе участие в него. А имаше и още нещо.
Този човек, също като генералът и останалите чи¬нове, се плашеше от туземците и желаеше те да бъдат отстранени не само заради бойните им умения и тяхна¬та численост, не дори и заради съпротивата им срещу разгръщащата се индустриална икономика, която зап¬лашваше да унищожи земите им. Те се бояха от тузем¬ците заради нещо по-дълбоко, заради някаква вдъхваща ужас и объркваща понятията им идея, която само мал¬цина старейшини знаеха изцяло, но която бе проникна¬ла в цялата им култура и диктуваше на нашествениците някаква потребност от промяна, от припомняне на дру¬ги представи.
Уилямс бе научил, че мисионерката е уредила сре¬ща между върховните индиански лечители, за да обме¬нят своите знания и да намерят начин да ги предадат на другите - като последен опит да потърсят разбиране и да утвърдят своите ценности пред света, обърнал се сре¬щу тях. Дълбоко в себе си Уилямс разбираше, че тази же¬на трябва да се изслуша, но в края на краищата нищо не каза и, само с един жест, генералът бе отхвърлил всяка възможност за примирие и бе дал заповед за бой.
После Уилямс се пренесе в спомените си на друго място и видя един ров сред гъста гора, откъдето имаше видимост към полето на предстоящата битка. На хълма се появи кавалерия, готова за нападение. Американските туземци бяха решени да се отбраняват. Недалеч едър мъж и една жена се бяха сгушили зад скалите. Мъжът беше млад учен, занимаващ се със своите изследвания тук, и бе ужасен, че са в такава близост до битката. Всичко това не биваше да става, не биваше. Неговите ин¬тереси бяха свързани с икономиката; насилието му бе чуждо, той не разбираше защо белите и индианците тряб¬ва да враждуват помежду си, убеден, че икономическа¬та експанзия в региона може да бъде съобразена така, че да интегрира и двете култури.
Жената до него бе младата мисионерка, която по-рано Уилямс бе видял от военната палатка. В момента тя се чувстваше напусната, предадена. Сигурна бе, че уси¬лията й нямаше да бъдат напразни, ако овластените се бяха вслушали във възможността, която тя им пред¬лагаше. Но тя си повтаряше, че няма да се предаде, до¬като не спре насилието. Все си казваше: „Това може да се преодолее! Може да се преодолее!"
Най-неочаквано по хълма зад тях заслизаха двама кавалеристи, които преследваха един от вождовете на туземците. Напрегнах се да видя кой беше той, и разпоз¬нах онзи разярен вожд, който се бе опълчил срещу иде¬ите на жената. Видях как той бързо се обърна и заби стре¬ла в гърдите на единия от преследвачите си. Другият ско¬чи от коня и връхлетя отгоре му. Вкопчиха се ожес¬точено, докато накрая войникът заби нож дълбоко в гър-
лото на червенокожия. Кръвта бликна над разровената земя.
Икономистът, който бе станал свидетел на става¬щото, изпадна в паника и замоли жената да бягат, но тя му направи знак да се успокои. Едва сега Уилямс забе¬ляза един стар лечител, застанал зад дървото до тях, кой¬то ту се показваше, ту се скриваше. В същия момент на хълма се появи друг батальон кавалерия и се спусна в атака, стреляйки на посоки. Мъжът и жената бяха про¬низани от куршуми. Индианецът гледаше отстрани с ле¬ка усмивка на лицето, докато и той падна убит.
Тъкмо в този момент Уилямс насочи вниманието си към един хълм, откъдето се виждаше цялата сцена. Още един човек наблюдаваше битката. Обут беше в ко¬жени бричове и водеше товарно магаре. Беше планинец. Той обърна гръб на битката и се заспуска от другата стра¬на на хълма, покрай вира и водопадите, докато се изгу¬би от поглед а. Стъписах се. Битката се водеше тъкмо тук, в долината, малко по на юг от водопадите.
Когато отново се обърнах към Уилямс, той прежи¬вяваше ужаса на кръвопролитието и омразата. Знаеше, че неговото бездействие по време на войните с амери¬канските туземци бе предпоставило условията и възмож¬ностите на последното му прераждане, но точно както и преди той бе останал пасивен, не бе успял да се пробуди. Отново се бе срещнал с онзи едър мъж, убит заедно с мисионерката, и разбираше, че е трябвало първо да си спомни, а след това и да помогне на по-младия си при¬ятел да се пробуди. Видях ги, застанали на един хълм да обсъждат процеса. Трябваше да намерят още петима ду¬ши в долината и да образуват група от седмина човека. Тази група трябваше да работи за освобождаването от Страха.
Тази идея го хвърли в още по-дълбок размисъл. Страхът е бил големият враг на човечеството през неговата дълга и мъчителна история. И той започваше да разбира, че човешката култура в този момент се поляризира, на завоевателите от онзи исторически период би¬ва дадена една последна възможност да придобият власт, да използват новите технологии за свои собствени цели. Сгърчи се от мъка. Разбираше, че е от огромно зна¬чение неговата духовна група да се събере заедно, неза-висимо дали той би могъл да бъде там. Историята се нуждаеше от такива групи и, само ако се формираха дос¬татъчно и успееха да разберат същността на Страха, по¬ляризацията можеше да се преодолее и експерименти¬те в долината да се прекратят.
Постепенно осъзнах, че отново се намирам сред меката, бяла светлина. Виденията на Уилямс бяха свър¬шили и той, заедно с останалите души, бе изчезнал. Аз внезапно се бях върнал назад, замаян и разстроен.
Отдясно зърнах Уил.
- Какво стана? - попитах аз. - Къде отиде той?
- Не зная със сигурност - отвърна Уил.
- Ами какво беше всичко това, което преживя?
- Пред очите му премина Панорама на неговия живот. Кимнах с глава.
- Знаеш ли какво е това? - попита той.
- Да - отвърнах аз. - Зная, че хората които са били на ръба на смъртта, често разказват, че пред очите им в един проблясък преминава целият им живот. Това ли се има предвид?
Уил стоеше замислен.
- Да, но съзнанието, че човек прави такъв преглед на живота си, може да има голямо въздействие върху чо¬вешката култура. Това е още една страна от онази по-висша гледна точка, която ни дава познанието за Отвъд¬ното. Хиляди хора са били близо до смъртта и онова, което разказват и споделят, позволява Панорамата на жи¬вота да стане част от нашата културна реалност. Знаем, че подир смъртта си ще трябва да погледнем на своя жи¬вот отново; и ще страдаме от всяка пропусната въз¬можност, от всеки случай, в който сме бездействали. Това познание до голяма степен засилва нашата реши¬мост да следваме всяко интуитивно прозрение, което ни се явява в съзнанието, и да се стремим да го проумеем по-пълно. Започваме да проявяваме по-голяма съзнател¬ност спрямо своя живот. Стремим се да не пропуснем ни¬кое важно събитие. Защото не желаем да страдаме, ко¬гато се върнем назад и разберем, че сме пропуснали своя шанс, че не сме взели вярно решение или не сме дейст¬вали правилно.
Внезапно Уил прекъсна думите си и вирна глава, ся¬каш да чуе нещо. В този момент почувствах болка в слън¬чевия сплит и чух неприятното бумтене отново. Само след няколко минути шумът затихна.
Уил се огледа наоколо. Обгръщащата ни белота съ¬що бе прорязана от някои тъмносиви ивици.
- Онова, което става долу, влияе и върху това изме¬рение! - каза той. - Не зная дали ще успеем да запазим нивото си на енергия.
Изчакахме, докато сивите ивици постепенно се сто¬пиха и бяхме отново обгърнати от равномерна бяла светлина.
- Спомни си предупрежденията в Деветото проро¬чество за изобретяването на нова технология - добави Уил. - А също и онова, което Уилямс каза - че страхът ще накара някои хора да се опитат да овладеят тази технология.
- Ами как разбираш това за групата от седем човека, която трябва да се върне? - попитах аз. - И виденията, които имаше Уилямс за тази долина през деветнайсти век? Аз също ги видях, Уил. Какво според теб означават те?
Уил стана сериозен.
- Струва ми се, че виденията бяха предназначени за нас. Мисля, че и ти си част от групата. Внезапно бумтенето отново се усили.
- Уилямс каза, че първо трябва да си обясним Стра¬ха - подчерта Уил, - за да работим за преодоляването му. Това е поредната ни задача; трябва да намерим начин да си обясним този Страх!
Уил едва бе изрекъл това, когато оглушителен тъ¬тен разтърси цялото ми тяло и ме събори назад. Уилям протегна ръка към мен с разкривено и разфокусирано лице. Опитах се да хвана ръката му, но той внезапно из¬чезна и аз започнах да пропадам надолу, без да мога ни¬що да сторя, посред панорама от цветове.
30.09.12 14:46
rima

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СТРАХА
Когато ми мина световъртежът, установих, че съм се озовал отново пред водопадите. Под една надвесена скала отсреща се намираше багажът ми, точно на това място, където го бях оставил. Огледах се, от Уил няма¬ше и следа. Какво ли бе станало? Къде ли е отишъл?
По моя часовник беше минал по-малко от час, от¬както двамата се пренесохме в Отвъдното измерение, и когато се замислих за онова, което бях преживял, оста¬нах поразен от любовта и спокойствието, които бях почувствал, от липсата на тревога - до този момент. А ето, че всичко наоколо сега ми се струваше сиво и под¬тискащо.
Едва се дотътрих да си взема багажа, стомахът ми се беше свил от страх. Бях твърде на открито сред тези скали и реших да се върна сред хълмовете на юг, докато преценя какво да правя. Когато се изкачих на първия хълм и започнах да се спускам по обратния склон, забе¬лязах някакъв дребен човечец, около петдесегодишен, който се изкачваше вляво от мен. Беше червенокос, със заострена брадичка, облечен в туристически дрехи. Зър¬на ме, преди да успея да се скрия, и тръгна право насре¬ща ми.
Когато приближи, се усмихна предпазливо и каза:
- Боя се, че съм се изгубил. Можете ли да ми каже¬те как да се върна в града?
Упътих го на юг към извора и после към потока, от¬където можеше да върви на север, докато стигне охра¬нителния пункт.
Той изглежда се успокои.
- Срещнах една жена, която ме предупреди да се връщам, но сигурно съм свърнал неправилно. И вие ли сте към града?
Вгледах се в изражението му и ми се стори, че то из¬даваше печален и раздразнителен темперамент.
- Не - отвърнах. - Тръгнал съм да търся една прия¬телка, която трябва да е тук някъде. Как изглеждаше жената, която сте срещнали?
- Русокоса, със светли очи - отвърна той. - Говореше бързо. Не можах да разбера името й. Тази, която търсите, как се казва?
- Чарлин Билингс. Не ви ли направи впечатление не¬що друго в жената, която сте срещнали?
- Спомена нещо за националния парк, от което заключих, че сигурно е от онези, които се навъртат наоко¬ло и дирят нещо. Ала не съм съвсем сигурен. Предупреди ме да се махам от тази долина. Самата тя каза, че отивала за багажа си, и също ще си ходи. Според нея тук ставало нещо опасно и всички били застрашени. Не беше кой знае колко приказлива. Аз съм дошъл на екскурзия и честно казано не можах да разбера за какво говори - по инто-
нацията му можеше да се съди, че има навика да говори направо.
Обърнах се към него, колкото се можеше по-дру¬жески:
- Изглежда че си срещнал приятелката ми. Къде бе¬ше по-точно?
Той посочи на юг и каза, че на половин миля оттук. Вървяла сама на югоизток.
- Можем да вървим заедно до извора - казах аз. Взех си раницата и, докато се спускахме по хълма, той за¬говори:
- Щом ви е приятелка, къде отиваше, според вас?
- Не зная.
- Сигурно в някакво мистично измерение? По ди¬рите на някоя утопична представа - усмихна се той скеп¬тично.
Разбрах, че иска да ме подразни.
- Може би - казах аз. - А вие не вярвате ли в утопии?
- Не, разбира се. Това е примитивно мислене. Наивитет.
Погледнах го. Налегна ме умора и се опитах да пре¬установя разговора.
- Всеки има право на мнение. Той се разсмя.
- Не, става дума за факти. Не сме пред прага на ни¬каква утопия. Светът върви към по-зле, а не към по-добро. Икономиката ни се изплъзва изпод контрол и вър¬ви към пълна разруха.
- Кое ви кара да мислите така?
- Още от демографските статистики се вижда. През целия век на запад голямата част от хората са били от средната класа, която е поддържала реда, разума и вя¬рата, че икономическата система дава възможности на всички. Но тази вяра започва да запада. Явно е пов¬семестно. Все по-малко хора в наши дни вярват в системата и съблюдават нейните закони. Така е, защото сред¬ната класа става по-малка. С развитието на технологи¬ите човешкия труд става все по-ненужен и хората се раз¬делят на две групи - на имащи и нямащи; едни, които държат инвестиции и имат дял в икономиката, и други, които са принудени да я обслужват. Прибавете към всич¬ко това и провала на образованието, и ще си дадете ясна сметка за обхвата на проблема.
- Това звучи ужасно скептично - казах аз.
- Но е реалистично. Такава е истината. За повечето хора става все по-трудно и по-трудно просто да оцелеят. Виждали ли сте данни от проучванията на стреса? Нап¬режението започва да надвишава всички граници. Никой няма чувство за сигурност, а най-лошото тепърва пред¬стои. Пренаселеността става все по-голяма и с техноло¬гическия напредък дистанцията между образованите и необразованите също ще се увеличава. Богатите ще взе¬мат под контрол все по-голяма част от световната ико¬номика, докато сред бедните все повече ще се разпрост¬раняват наркотиците и престъпността.
- А какво според вас се очаква да стане със слабо развитите страни? - продължаваше Джойл. - Вече по-голямата част от Близкия изток и Африка попада в ръ¬цете на религиозни фундаменталисти, чиято цел е да уни¬щожат цивилизацията, смятайки я за сатанинска им¬перия, и се опитват да я заменят с някаква криворазбра¬на теокрация, при която всичко да бъде съсредоточено в ръцете на религиозните водачи, които имат правото да осъждат на смърт онези, които смятат за еретици, нав¬сякъде по света.Кой разумен човек би приел такова ма¬сово унищожение на хора в името на духовността? Въп¬реки това, в наши дни то се разраства. В Китай все още се практикува убийството на новородените деца от жен¬ски пол, например. Можете ли да повярвате в това? Казвам ви: законът, редът и уважението към човешкия
живот постепенно изчезват. Светът дегенерира и се прев¬ръща в тълпа от хора, ръководена от завистта и озлоблението, която се управлява от страхливи шарлатани, а вече е късно да се спре всичко това. Но знаете ли какво? Никой всъщност не го е грижа. Никой! Политиците ня¬ма да си мръднат пръста. Те се грижат само за своите лични интереси. Светът се променя твърде бързо. Никой не може да го догони, а това ни поставя в положение да се стремим да получим всичко, което можем, на мо¬мента, преди да е станало твърде късно. Това настроение обхваща цялата цивилизация и всички професии.
Джойл въздъхна дълбоко и погледна към мен. Бях се спрял на билото на един хълм и гледах внушителния залез, когато погледите ни се срещнаха. Той изглежда разбра, че е отишъл твърде далече в своята тирада, и тък¬мо в този миг лицето му ми се стори дълбоко познато. Аз му се представих с името си и той в отговор ми каза своето, Джойл Липском. Вгледахме се един в друг, но той не даде знак, че ме познава. Защо ли се бяхме срещнали в тази долина?
Още щом си формулирах въпроса мислено, вече зна¬ех отговора. Той даваше израз на позицията на Страх, за която бе споменал Уилямс. Целият потръпнах. Пред¬начерталото, изглежда, започваше да се случва.
Аз го погледнах с по-голямо внимание.
- Наистина ли смяташ, че нещата са толкова лоши?
- Да, абсолютно - отвърна той. - Аз съм журналист и тези неща могат да се забележат в моята професия. В миналото поне се опитвахме да си вършим работата ка¬то спазваме определени норми. Ала вече не. Всичко е лъ¬жа и гонене на сензации. Никой вече не търси истината, нито се опитва да я представи по най-точен начин. Жур¬налистите търсят само сензациите, най-ужасяващата перспектива - всяка кал, която могат да изровят. Дори ако някои обвинения могат да получат логическо обяснение, те се представят само с оглед на това, какъв шум ще се вдигне около тях. В един свят, където от хората ис¬кат да си затварят очите и да бъдат объркани, един¬ственото, което се продава, е това, на което не може да се вярва. А жалкото е, че този вид журналистика се самовъзпроизвежда. Един млад журналист, който виж¬да тази ситуация, започва да мисли, че може да оцелее в професията, само ако играе според правилата. Ако не, смята че ще изостане, ще бъде съсипан. Тъй че, така на¬речените журналистически разследвания съзнателно се избягват. И това става непрекъснато.
Бяхме стигнали далеч на юг и се спускахме надолу по скалистия терен.
- И другите професии страдат от същото - продъл¬жи Джойл. - Погледнете само адвокатите. Може и да е имало време, когато да бъдеш служител в съда е значе¬ло нещо, когато участниците в съдебния процес са били обединени от общ респект към истината, към спра¬ведливостта. Но вече не е така. Спомнете си напоследък откритите процеси, които бяха представени по теле¬визията. Адвокатите правят всичко, за да изопачат исти¬ната, и то съзнателно, като се опитват да убедят съдеб¬ните заседатели да повярват в хипотези, за които няма доказателства -хипотези, за които адвокатите знаят, че са лъжи, само за да измъкнат някого. А други адвокати коментират делата така, сякаш подобна тактика е оби¬чайна практика и е напълно оправдана при нашата за¬конова система. Което не е вярно. Нашата система оси¬гурява на всеки човек право на защита. Ала адвокатите са длъжни да се придържат към справедливостта и исти¬ната, а не да я изопачават, само за да измъкнат клиен¬тите си на всяка цена. Телевизията поне показва тази ко¬румпирана практика, в която дребните адвокати просто търсят да наложат своята репутация, за да получават по-големи хонорари. А са така безогледни, защото мислят,
че никой не се интересува. И очевидно са прави. Всички останали правят същото. Караме я през просото, иска¬ме бързо да получим големи печалби, без да се интере¬суваме от бъдещето, защото вътре в себе си, съзнател¬но или несъзнателно, не вярваме, че успехът ни може да бъде траен. И вършим това, дори за сметка на довери¬ето помежду ни и за сметка на интересите на останалите. Много скоро нестабилните норми, върху които се гради цивилизацията, ще се окажат напълно разбити. Помис¬лете само какво ще стане, когато безработицата достиг¬не определено ниво в големите градове. Престъпността вече не може да бъде овладяна. Полицаите няма да рис¬куват живота си за едно общество, което и без това не им обръща внимание. Защо да рискуваш два пъти сед¬мично да даваш показания пред някой следовател, кой¬то и без това не се интересува от истината, и още по-зле - да се гърчиш от болка, докато кръвта ти изтича в ня¬коя тъмна уличка, когато никой не го е грижа. Много по-добре е да се правиш, че не забелязваш, и да си изслу¬жиш двайсетте години, колкото се може по-спокойно, дори и да вземеш някой и друг рушвет. Така е било и ще бъде. Какво би могло да го спре?
Той млъкна и аз обърнах поглед към него без да спирам да вървя.
- Вие сигурно очаквате, че някакво духовно възраж¬дане може да промени всичко това? - попита той.
- Наистина се надявам.
Той се опита да се прехвърли през един паднал дънер, за да ме настигне.
- Вижте, занимавал съм се с тези духовни работи из¬вестно време - продължи той. - Идеята за съдба, предоп¬ределение, Откровения. Забелязах дори някои интерес¬ни предзнаменования в моя собствен живот. Но реших, че всичко това е налудничаво. Човешкото съзнание мо¬же да си въобрази какво ли не, без дори да съзнава това.
В своята същност всички тези приказки за духовността са само безсмислена риторика.
Готвех се да оборя аргументите му, но се отказах. Интуицията ми подсказваше, че трябва първо да го из¬слушам.
- Да, понякога явно изглежда така - казах аз.
- Вземете например слуховете, които се носят за та¬зи долина - продължи той. - Чувал съм какви ли не глупости. Това е долина с дървета и храсти като всяка друга - и той погали с длан едно голямо дърво, покрай което минавахме. - Сигурно си мислите, че този наци¬онален парк ще оцелее, така ли? Нищо подобно. При начина, по който хората замърсяват океаните и отравят екосистемата с изкуствени канцерогени, при начина, по който използват хартия и други дървесни продукти, то-ва място ще се превърне в сметище, както много други. Никой вече не се интересува от дърветата, правителст¬вото строи пътища за сметка на данъкоплатеца, а после продава дървесния материал под пазарната му стойност. Или разменя най-добрите, най-красивите местности сре¬щу някои съсипани земи, само за да удовлетвори онези, които искат да ги застрояват. Вие сигурно си мислите, че в тази долина става нещо мистично. И защо не? На всекиму се иска да се случи нещо мистично в живота, особено при жалкия живот, който водим. Но истината е, че нищо такова не става. Ние сме най-обикновени животни, които имат нещастието и интелигентността да разбират, че са живи и че ще умрат, без да виждат ника¬къв смисъл в това. Можем да се преструваме, както си искаме, и да желаем, каквото си искаме, но основният екзистенциален факт си остава - не можем да знаем. Аз отново се извърнах към него.
- В нищо духовно ли не вярвате? Той се разсмя.
- Ако съществува Бог, той трябва да е свирепо чудовище. Невъзможно е някаква духовна реалност да се проявява тук! Та как би могло? Вижте света! Що за Бог е този, който е създал такова злощастно място, където деца умират по най-чудовищен начин от земетресения, без-смислени престъпления и глад, докато ресторантите из-хвърлят ежедневно храна с тонове. - Въпреки че - добави той - сигурно така и трябва да бъде. Такъв може да е Божият план. Може би онези, които вещаят „края на света" са прави. Според тях животът и историята са само изпитание на вярата, за да се види кой да получи спасение и кой не, божествен план се унищожи цивилизацията, за да се отделят вярващи-те от лошите - той се опита да се усмихне, но скоро ус-мивката му изчезна и той остана потънал в мислите си. Накрая забърза, за да се изравни с мен. Отново навлизахме в ливадата с пелин и дървото на гарваните се заяждаше оттук на четвърт миля разстояние.
- Знаете ли какво си мислят онези хора, които ве¬щаят „края на света"? - попита той. - Преди няколко го¬дини специално ги наблюдавах. Те са очарователни.
- Наистина ли? - възкликнах и му кимнах да продължи.
- Занимавах се с пророческите откровения в Биб¬лията и по-специално с Алокалипсиса. Според тях ние живеем в края на времената, когато всички пророчест¬ва ще се сбъднат. Схващанията им се свеждат до след¬ното: дошъл е историческият момент за второто пришес¬твие на Христос, когато ще се възцари небесното царс¬тво на Земята. Но преди да стане това, Земята ще пре-живее редица войни, природни бедствия и други апока¬липтични събития, които са предречени в писанията. И те знаят в пълни подробности всичко, което е пред¬речено, тъй че през цялото време наблюдават отблизо какво се случва в света и очакват да се осъществи поред¬ното предречено събитие.
- И кое е то? - попитах аз.
- Мирен договор в Близкия изток, който ще позво¬ли да се възстанови Иерусалимският Храм. Малко след това, според тях, всички истински вярващи ще получат просветление и ще бъдат въздигнати от лицето на Земята на небето.
Спрях се и го изгледах.
- Тези хора според тях ще започнат да изчезват.
- Да, така е според Библията. Ще последва Страш¬ният съд, който ще продължи седем години, когато адът ще се отвори за всички останали на Земята. Явно се очаква, че всичко ще се разпадне: гигантски земетресе¬ния ще разбият икономиката; повишаването на морско¬то равнище ще унищожи много градове; към това ще се прибавят бунтове, престъпност и всичко останало. И то-гава се появява политик, вероятно в Европа, който пред¬лага план за възстановяване на света, ако му се предос¬тави, разбира се, върховна власт. Това предполага цент¬рализирана, автоматизирана икономика, чрез която се координира търговията в повечето части на света. За да се участва обаче в тази икономика и да се възползва от автоматизацията, човек трябва да признае върховната власт на този вожд и да имплантира в ръката си един чип, чрез който се удостоверяват всички икономически връз¬ки.
Този антихрист в началото протектира Израел и съ¬действа за подписването на мирен договор, а по-късно напада, поставяйки началото на нова Световна война, ко¬ято впоследствие включва ислямските народи, след то¬ва Русия и най-сетне Китай. Според пророчествата, точ¬но когато Израел е на път да падне, божиите ангели се спускат на Земята и спечелват войната, като установя¬ват духовна утопия, която трае хиляда години.
Той се прокашля и ме погледна.
- Влезте някой път в религиозна книжарница и
разгледайте; коментарии и книги свързани с тези про¬рочества изобилстват навсякъде и се явяват все повече.
- Ти смяташ ли, че тези вещатели на „края на вре¬мената" са прави?
Той поклати глава.
- Мисля, че не. Единственото пророчество, което до¬сега се е осъществило на света, е човешката алчност и корупция. Възможно е да се появи диктатор и да завла¬дее света, но то ще бъде само защото може да се възпол¬зва от хаоса.
- Смятате ли, че това ще стане?
- Не зная, но ще ви кажа едно. Ако разрухата на средната класа продължи и бедните все повече обедняват, а в градовете се разпространява престъпността и, отгоре на всичко, ни сполетят поредица от природни бедствия, цялата икономика ще се разпадне и навсякъ¬де ще започнат да скитат банди от гладни престъпници, които да плячкосват, и всичко ще бъде обхванато от страх. Изправени пред такова насилие, ако някой се по¬яви и ни предложи спасение и възстановяване на реда, искайки от нас в замяна да се откажем само от гражданските си свободи, няма и съмнение, че ние ще го направим. Спряхме и пийнахме вода от манерката ми. Дървото
гарваните се намираше на петдесет метра от нас. Аз наострих слух; от далечината се долавяше глухо-
бумтене. Джойл ме наблюдаваше, съсредоточено присвил
- Чувате ли нещо?
Канех се да му отвърна, на друг шум прекъсна ду-ми. Ние напрегнато наострихме слух.
- Това е кола - казах аз.
Още два сини джипа приближаваха към нас от за¬пад. Ние се скрихме зад едни високи шубраци и те отми-на стотина метра от нас, без да спрат, насочвайки се на югоизток по същия път, по който бе отпътувал пре¬дишният джип.
- Това не ми харесва - каза Джойл. - Кой беше?
- Не бяха от горската охрана, а тук не се позволява на никой друг да влиза с кола. Сигурно са от онези, ко¬ито провеждат експеримента.
Той изглеждаше уплашен.
- Ако предпочитате - казах аз, - може да тръгнете по-напряко към града. Направо на югозапад към онзи склон в далечината. Ще стигнете до потока след около три-четвърти миля, и оттам може да вървите покрай не¬го на запад. Ще пристигнете преди да е мръкнало.
- Вие няма ли да дойдете?
- Сега не. Ще тръгна право на юг към потока и ще почакам там известно време, да видя дали няма да се по¬яви приятелката ми.
Той сбърчи чело.
- Онези хора не могат да провеждат експеримент, без горската охрана да е уведомена.
- Зная.
- Сигурно не си въобразявате, че можете да се на¬месите, нали? Това е голяма работа.
Аз не отвърнах; обладан бях от мъчителна тревога.
Той се заслуша, и после бързо закрачи през до¬лината. Обърна се само веднъж и ми кимна с глава.
Гледах подире му, докато прекоси ливадата и изчез¬на в отсрещната гора. Забързах на юг, като отново се за¬мислих за Чарлин. Какво ли правеше тук? Накъде ли бе поела? Не можех да си отговоря.
Струваше ми голямо усилие да се добера до потока за трийсетина минути. Слънцето вече се беше скрило зад облаците, скупчени на западния хоризонт, и здрачът об¬гръщаше горите в зловеща сивота. Бях уморен и прашен. Приказките на Джойл и джиповете, които бяхме видели, прекършиха настроението ми. Може би сега имах достатъчно доказателства, за да се обърна към властите; мо¬же би така щях да успея да помогна на Чарлин най-добре. Обмислях възможностите да се върна в града.
От двете страни на потока, дърветата бяха редки и аз реших да тръгна направо през гората отсреща, макар да знаех, че е частна собственост.
Свърнах нататък, но спрях на мястото си, защото чух бумтенето на още един джип. После хукнах да бягам. На петнайсет метра пред мене теренът рязко се издигаше, покрит с камънаци и шестметрови скали. Изкатерих се по тях и когато стигнах върха, ускорих крачка, след ко¬ето скочих върху грамада от скали, с намерението бър¬зо да ги прекося и да се озова от другата страна. Щом ско¬чих на най-високата скала, огромният камък се търкул¬на изпод краката ми и цялата камара камъни започна да се свлича. Паднах по хълбок и се спрях едва в малко дере, а камъните продължаваха да се търкалят над главата ми. Няколко камъка с диаметър по петдесет-шейсет санти-метра се свличаха право към гърдите ми. Имах време, колкото да се превъртя вляво и да закрия глава с ръцете си, но знаех, че няма да успея да се измъкна.
В този момент с ъгълчето на окото си зърнах ми¬молетно бяло очертание пред себе си. В същото време не зная как, но бях сигурен, че огромните камъни няма да успеят да ме ударят. Чух ги как се свлякоха от двете ми страни. Бавно отворих очи и надникнах през праха, като избърсах лицето си. Камъните лежаха точно до мен. Как е могло да се случи това, какъв ли беше онзи бял силует?
Огледах се наоколо и тогава зад една от скалите зър¬нах нещо мърдащо. Един рис бавно се измъкна оттам и се загледа право в очите ми. Знаех, че е достатъчно голям, за да избяга веднага, но той продължаваше да стои и да ме гледа. Шумът от приближаваща кола най-сетне го накара да хукне към гората. Скочих на крака и се опитах да бягам, но след няколко крачки се опрях на друг камък. По целия ми крак премина пареща болка и не можех да стъпя на лявото си стъпало. Наведох се и пълзях около два метра, докато се скрия сред дърветата. Притаих се зад един огромен дъб, докато колата отмина край пото¬ка, забави ход за няколко минути, за да поеме отново с пълна скорост на югоизток.
Сърцето ми лудо биеше, когато седнах и свалих обувката си, за да огледам глезена. Започнал бе да се подува. Защо ли се случва това? - помислих си. Докато се опитвах да изпъна краката си, зърнах на десетина мет¬ра от мен една жена, която седи и ме гледа. Изтръпнах от ужас, когато тя тръгна към мене.
- Добре ли сте? - попита загрижено, но предпазливо. Беше висока и мургава, на около четирийсет години, об¬лечена в широки удобни спортни дрехи и обувки за тенис. Кичури тъмна коса се бяха измъкнали от опашката й и пърхаха на вятъра над слепоочията. В ръка държеше малка зелена раница.
- Седях ей там, когато паднахте - каза тя. - Днес имате късмет, аз съм лекарка. Искате ли да погледна?
- Много ви благодаря - казах, все още замаян, без да мога да повярвам на това съвпадение.
- Тя коленичи до мен и внимателно премести крака ми, като в същото време огледа околността към потока.
- Сам ли сте?
Разказах й накратко, че търся Чарлин, но премъл¬чах за всичко останало. Тя отвърна, че не е виждала никой, който да отговаря на описанието. Докато гово¬реше, най-сетне се представи като Мая Кондър, и аз се убедих, че напълно заслужава доверие. Аз също й се пред¬ставих с името си и й казах къде живея.
Тя видя крака ми и се обърна към мен:
- Аз съм от Ашвил, но с един мой съдружник има-
ме лечебен център на няколко мили южно оттук. Нов е. Имаме и четирийсет акра място тук в началото на на¬ционалния парк - тя посочи мястото, където се нами¬рахме. - И още четирийсет оттатък хълма.
Отворих ципа на джоба на раницата си и извадих от¬там манерката.
- Искате ли вода? - попитах.
- Не, благодаря, нося си - тя извади от раницата си една манерка и я отвори. Но вместо да пие, натопи мал¬ка кърпа и завърза стъпалото ми, при което аз сгърчих лице от болка.
Тя се обърна, погледна ме в очите и каза:
- Изкълчил си глезена.
- Много ли е зле? - попитах. Тя се подвоуми.
- А ти как мислиш?
- Не зная. Ще се опитам да стъпя. Направих опит да стана, но тя ме спря.
- Почакай малко - каза. - Преди да се опиташ да вървиш, анализирай случая. Как мислиш, лошо ли е нараняването?
- Какво имаш предвид?
- Често възстановяването зависи от онова, което смятате вие, а не аз. Обърнах очи към глезена си.
- Може да е доста зле. А това значи, че може да се наложи да се върна в града. - И после какво?
- Не зная. Ако не мога да вървя, може би ще трябва да намеря някой друг, който да потърси Чарлин. - Имаш ли представа, защо се е случило това точно сега? - Не, но какво значение има?

- Много често за възстановяването на човек е важно, разбира причините на инцидента или болестта.

Изгледах я с ясното съзнание, че изпитвам вътреш¬на съпротива към думите й. Нещо ми подсказваше, че нямам време за този разговор точно сега. Изглеждаше твърде егоцентричен в тази ситуация. Макар бумтенето да бе спряло, имах основание да мисля, че експеримен¬тът продължава. Всичко изглеждаше твърде опасно, а и вече почти се стьмваше... И Чарлин сигурно беше в ужас¬на беда.
В същото време изпитвах дълбоко чувство на вина към Мая. Но откъде ли бе това чувство за вина? Опитах се да се отърся от него.
- В какво си специализирала като лекар? - попитах аз, докато отпивах от водата.
Тя се усмихна и аз за първи път забелязах, че енер¬гията й се повишава. И тя също бе решила, че може да ми се довери.
- Позволи ми да ти разкажа, с какъв тип медицина се занимавам - започна тя,- Медицината се променя, и то бързо. Ние сме престанали да гледаме на тялото ка¬то на машина с части, които се износват и могат да бъ¬дат поправяни или подменяни. Започваме все повече да разбираме, че здравето на тялото се определя до голяма степен от нашето духовно състояние: от отношението ни към живота и особено към себе си, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Това е същностна про¬мяна. При стария метод, лекарят е вещо лице и лечител, а пациентът пасивно приема неговата помощ, надявай¬ки се, че лекарят има отговор на всички проблеми. Но вече започваме да разбираме, че вътрешното отношение на пациента е от особено значение. Ключов фактор са страхът и стресът, и това как се справяме с тях. Понякога страхът е осъзнат, но много често бива напълно под¬тиснат. Когато човек се прави на много храбър и самонадеян - отхвърля проблема, изтласква го, заема преус¬пяваща поза. При такъв подход, страхът започва да ни
прояжда на подсъзнателно ниво. За нашето здраве е мно¬го важно да гледаме положително на нещата, но такова отношение трябва да бъде постигнато с пълно съзнание, с любов, а не с поза, за да може да даде резултати. Убе¬дена съм, че нашите подтиснати страхове създават блокажи в протичането на енергията по тялото и тъкмо те¬зи блокажи причиняват здравословни проблеми. Стра¬ховете се проявяват във все по-голяма степен, докато не се справим с тях. физическите проблеми са последната стъпка. В идеалния случай с тези блокажи трябва да се справим по-рано, превантивно, преди да се прояви бо¬лестта.
- И значи смяташ, че всички болести могат в край¬на сметка да се предотвратят или излекуват, така ли?
- Да, ние можем да живеем повече или по-малко, то¬ва зависи от Твореца, но болестите и инцидентите, ко¬ито ни сполетяват, не са нещо неотменно.
- Значи, според теб, това се отнася и до инцидентите, както в случая моето изкълчване?
- В много случаи е така - усмихна се тя. Бях объркан.
- Виж, в момента нямам време да мисля за това. Наистина съм обезпокоен за моята приятелка. Трябва да направя нещо!
- Зная, но ми се струва, че този разговор няма да отнеме много време. Ако се втурнеш без да обърнеш внимание на думите ми, може би ще пропуснеш смисъла на едно важно стечение на обстоятелствата тук - и тя ме погледна, за да види дали съм схванал намека й за Ръкописа.
- Значи, знаете за Откровенията? - попитах. Тя кимна.
| - Какво по-точно ми предлагате? § - Ами, техниката, с която имам голям успех, е следната: първо се опитваме да си припомним какви са били вашите мисли непосредствено преди да се появи здра¬вословният проблем - в твоя случай, преди изкълчва¬нето. За какво мислеше? С какъв страх е свързан този проблем?
Замислих се за малко, после казах:
- Бях уплашен, раздвоен. Положението в долината се оказа много по-опасно, отколкото бях предполагал. Струваше ми се, че няма да мога да се справя с него. От друга страна знаех, че Чарлин сигурно се нуждае от помощ. Бях объркан и се двоумях какво да правя.
- Тъй че си навехна глезена? Наведох се към нея.
- Искаш да кажеш, че съм саботирал сам себе си, за да не ми се налага да предприемам нищо? Нима е тол¬кова просто?
- Това ще кажеш ти, а не аз. Но много често е прос¬то. Много е важно да не се губи време да се оправдаваш или защитаваш. Приеми го по-леко. Опитай се да си при¬помниш всичко, което може да е свързано с проблема. Изследвай себе си.
- И как да го направя?
- Трябва да се успокоиш, за да възприемеш инфор¬мацията.
- Интуитивно ли?
- Чрез интуиция, молитва, по всички възможни начини.
Отново чувствах вътрешна съпротива, не можех да се отпусна и да успокоя съзнанието си. Най-сетне затво¬рих очи и за миг мислите ми се преустановиха, но вед¬нага след това в съзнанието ми нахлуха споменът за Уил и за случилото се през деня. Оставих ги да преминат и отново изчистих съзнанието си. В този момент пред очи¬те ми се появи видение на мене самия на десетгодишна възраст - как излизах с куцукане от важна футболна среща, като ясно си давах сметка, че симулирам нараняване. Точно така! - казах си аз. На времето се правех, че съм си изкълчил глезена, за да не участвам насила във футболните срещи. Съвсем бях забравил за всичко това! Спомних си, че по-късно бях започнал да си изкълчвам глезена често, във всякакви ситуации. Докато размислях над този спомен, в съзнанието ми нахлуха други споме¬ни - неясни картини на мен самия в друго време - самомнителен, самоуверен, импулсивен. Видях се как работя в тъмна стая на свещ, когато някой блъсна вратата и ме измъкна навън, целия обхванат от ужас. Отворих очи и погледнах към Мая.
- Изглежда, започвам да разбирам.
Разказах спомена от детството си, но другото виде¬ние беше твърде неясно, за да се опише, тъй че не спо¬менах за него.
След малко Мая попита:
- Какво мислиш?
- Не зная. Навяхването изглеждаше чиста случай¬ност. Трудно ми е да си представя, че инцидентът се е случил, поради моята нужда да избегна ситуацията. Ос¬вен това аз съм бил в много по-тежки ситуации от тази, но не съм си изкълчвал глезена. Защо трябваше да се слу¬чи сега?
Тя се замисли.
- Кой знае? Може би сега е времето да се погледне отвъд навика. Инцидентите, болестта, лечението - всич¬ки те са много по-мистични, отколкото си представяме. Убедена съм, че у нас се крие неподозирана способност да влияем върху онова, което ще ни се случи в бъдеще, включително дали ще бъдем здрави - макар че тази си- ла отново зависи от самия пациент. Съвсем съзнателно не ти казах какво мисля за сериозността на нараняване-то ти. Ние в медицинската професия сме се научили, че медицинските гледища трябва да се споделят предпазливо. С времето обществеността е развила почти страхопочитание пред лекарите, и когато един лекар каже нещо, пациентите вземат мнението му много присърце. Провинциалните лекари преди сто години са знаели то¬ва и са представяли най-оптимистична картина на здра¬вословното състояние на пациентите си. Когато лекарят каже на един пациент, че ще се оправи, много често па¬циентът започва да вярва в тази идея и наистина прави всичко възможно да се възстанови. През последните го¬дини обаче, от етически съображения, това е престана¬ло да се практикува и хората от професията представят на пациента най-безпристрастно научно описание на не¬говата или нейната ситуация. За съжаление в такива случаи пациентът понякога умира пред очите ни, само защото му е казано, че състоянието му е критично. Сега вече знаем, че трябва да бъдем много предпазливи при тези твърдения, поради силата на нашето съзнание. Трябва да насочим тази сила в положителна посока. Тялото е способно да се възстановява по чудотворен начин. Органите на тялото, които в миналото са били разглеждани като чисти материални образувания, всъщ¬ност са енергийни системи, които могат да променят със¬тоянието си дори за една нощ. Чели ли сте последните изследвания за молитвата? Научно е доказано, че тя има своето въздействие, което подрива нашия стар модел на физическо лечение. Трябва да изработим нов метод.
Тя млъкна и навлажни кърпата, с която бе превър¬зала глезена ми, подир което продължи:
- Убедена съм, че първата крачка в този процес, е да се разбере какъв страх е породил здравословния проб¬лем. Това отпушва енергийния блокаж в тялото и дава възможност за съзнателно лечение. Следващата стъпка е да се приеме енергия, която да се съсредоточи на мяс¬тото на блокажа.
Канех се да попитам как става това, но тя ме прекъсна.
- Хайде, опитай се да повдигнеш нивото на енергията си, колкото можеш.
Послушах съвета й и започнах да наблюдавам красо¬тата, която ме заобикаляше и съсредоточих цялото си внимание върху вътрешната си духовна връзка с нея, ка¬то изпитах огромна любов. Постепенно цветовете ста¬наха по-живи и съзнанието ми започна да възприема всичко наоколо по-ярко. Почувствах, че и тя издига ни¬вото на своята енергия заедно с мен.
Когато усетих, че вибрацията ми се е повишила достатъчно, погледнах към нея. Тя ми се усмихна.
- Добре, сега можеш да насочиш цялата енергия към блокажа.
- Как да стане това? - попитах аз.
- Ориентирай се по болката. Тя е за това, за да ти помогне да се концентрираш.
- Какво? Не е ли смисълът да се освободиш от бол¬ката?
- Така за жалост се смята обикновено, но болката всъщност е сигнал.
- Сигнал ли?
- Да - каза тя, като натисна стъпалото ми на някол¬ко места. - Как те боли в момента?
- С пулсираща, но не много силна болка. Тя отви кърпата.
- Съсредоточи вниманието си върху болката и се опитай да я почувстваш колкото се може повече. Опре¬дели точно откъде идва.
- Зная откъде идва, от глезена.
- Да, но глезенът е твърде широко понятие. Откъде по-точно?
Съсредоточих се върху болката. Тя се оказа права. Възприемах я, сякаш бе обхванала целия глезен. Но ко¬гато обтегнех крака си с пръстите нагоре, болката се със¬редоточаваше в лявата връхна част на ставата и около сантиметър по-навътре.
- Добре, направих го - казах аз.
- А сега съсредоточи цялото си внимание на това място. Концентрирай се там с цялото си същество.
Няколко минути не казах нищо. При пълна концен¬трация напълно усетих това място на глезена си. Забе¬лязах, че всички останали усещания на тялото ми - ди¬шането, чувстването на ръцете и краката, лепкавата пот по гърба ми - останаха на заден план.
- Почувствай болката докрай - напомни ми тя.
- Добре - казах аз. - Това и правя.
- Какво става с болката? - попита тя.
- Още я усещам, но леко се е променила. Чувствам я по-топла, не толкова натрапчива, повече като изтръп¬ване. - Докато говорех, започнах отново да усещам бол¬ката по стария начин.
- Какво стана? - попитах аз.
- Убедена съм, че болката има и друга функция, ос¬вен да ни предупреди, че нещо не е в ред. Тя указва точ¬но откъде идва проблемът, като сигнал, който можем да проследим в тялото си и да насочим вниманието и енер¬гията си точно на това място. Сякаш болката не може да остане, когато насочим вниманието си към нея. Раз¬бира се, в случай на остра болка, когато концентрацията е невъзможна, можем да използваме лекарства, за да я облекчим, макар че, според мен, най-добре е да остане известна болка, за да ни служи като ориентир.
Тя замълча и ме погледна.
- Ами сега? - попитах аз.
- Следващото, което трябва да се направи е - отвър¬на тя - съзнателно да се насочи върховната божествена енергия към мястото на болка и любовта ще преобрази клетките там, докато те започнат да функционират нор¬мално.
Аз я изгледах озадачен.
- Направи го - каза тя. - Свържи се с Божественото
начало. Аз ще те ръководя.
Кимнах й, когато бях готов.
- Почувствай болката в цялото си същество - започ¬на тя - и си представи, че енергията на твоята любов дос¬тига до самата сърцевина на болката и повишава вибра¬цията на мястото, на атомите му. Представи си, как час¬тиците осъществяват качествен скок до онова енергий¬но ниво, което е тяхно нормално състояние. Буквално по¬чувствай изтръпването в тази точка, когато вибрацията се повиши.
Тя мълча цяла минута, после продължи.
- Сега, без да отместваш вниманието си от точката на болка, започни да се изпълваш с енергия, нека потръпването започне да се движи нагоре по краката ти... към хълбоците... към корема и гърдите...и накрая към шията и главата. Почувствай как цялото ти тяло изтръп¬ва от по-висшата вибрация. Виж как всеки орган функ¬ционира най-оптимално.
Точно последвах указанията й, и само след няколко мига, почувствах тялото си по-леко и изпълнено с енер¬гия. Останах в това състояние около десет минути, след което отворих очи и погледнах към Мая.
Включила фенерче в тъмното, Мая бе започнала да опъва палатката ми на равното между два бора. Пог¬ледна към мене и попита:
- По-добре ли се чувстваш? Аз кимнах.
- Разбираш ли процеса дотук?
- Струва ми се, че да. Излъчих енергия към място¬то на болка.
- Да, но онова, което направихме преди това, бе също толкова важно. В началото трябва да се разбере смисъла на нараняването или заболяването. Какъв страх в живота ти го е породил, страх, който задържа твоето раз-и се проявява в тялото ти. Това е, което освобождава страховия блокаж, за да се отвориш за вътрешно виждане. След като се премахне блокажа, можеш да из¬ползваш болката като указател, за да повишиш ви
30.09.12 14:55
rima

- Да, но онова, което направихме преди това, бе също толкова важно. В началото трябва да се разбере смисъла на нараняването или заболяването. Какъв страх в живота ти го е породил, страх, който задържа твоето раз-и се проявява в тялото ти. Това е, което освобождава страховия блокаж, за да се отвориш за вътрешно виждане. След като се премахне блокажа, можеш да из¬ползваш болката като указател, за да повишиш вибра¬цията на това място, и след това на цялото тяло. От жиз¬нено важно значение е да се разбере произхода на страха. Ако произходът на болестта или инцидента е много дълбок, може да се появи нужда от хипноза или задъл¬бочени консултации.
Разказах й видението си от Средновековието, кога¬то някой дръпна вратата и аз бях извлечен навън.
Тя изглеждаше замислена.
- Коренът на блокажа може да идва от много от¬далеч. Но когато се опиташ да го разбереш и да про¬умееш, какъв е този страх, който спъва твоето развитие, обикновено осъзнаваш по-добре кой си и какъв е сми¬сълът на настоящия ти живот на земята. А това откри¬ва възможност за последната и, както твърдо вярвам, най-важна стъпка в лечебния процес. Най-важното от всичко е да се съсредоточиш достатъчно дълбоко, да си спомниш какво искаш да постигнеш в този свой живот. Истинското лечение се осъществява, когато получим вътрешно виждане за един нов живот, който да обичаме. Призванието е онова, което поддържа състоянието ни добро. Хората не биват излекувани, за да гледат повече телевизия.
Обърнах се към нея и казах:
- Спомена, че молитвата помага. Кой е най-добри¬ят начин да се молим за човек, който не се чувства добре.
- Все още се опитваме да разберем. Има връзка с Осмото откровение - с начина, по който се изпраща енергия и любов, която идва от Божественото начало към този човек. В същото време трябва да си пред¬ставим, как човекът си спомня истинското предназна¬чение на живота си. Понякога, разбира се, човек може да си спомни, че е време да се пренесе в другото измерение. В такъв случай трябва да го приемем. Мая прибра палатката и добави:
- Трябва също да се има предвид, че процедурите, които препоръчвам, трябва да се съчетават с най-добро¬то от традиционната медицина. Ако бяхме близо до кли¬никата ми, щях да ти направя щателен преглед, но сега, ако нямаш нищо против, ти предлагам да останеш тук през нощта. По-добре е да не се движиш много.
Наблюдавах я, докато извади котлона ми, включи го и сложи на огъня да се вари замразена супа.
- Ще се върна в града. Трябва да донеса шина за гле¬зена ти и още някои принадлежности, в случаи че ми потрябват. После ще се върна. Ще донеса и радиостан¬ция, за да можем да повикаме помощ, ако е необходимо.
Кимнах с глава.
Тя преля водата от своята манерка в моята и ме погледна. Зад нея изчезваха последните отблясъци на слънцето на запад.
- Каза, че клиниката ти била тук, така ли? - попи¬тах аз.
- Само на четири мили на юг, оттатък хълма, но от¬там няма как да се стигне направо в долината, може да се мине само през главния път южно от града.
- Как се случи да бъдеш тук? Тя се усмихна, леко озадачена.
- Много е странно. Онази нощ сънувах, че се разхож¬дам в долината, и на сутринта реших да го направя. Претоварена съм с работа и ми трябваше време да об¬мисля онова, което правя в клиниката. Двамата със съд¬ружника ми имаме голям опит в алтернативната меди¬цина, китайската медицина, билколечението, но в също- то време знаем и най-доброто, което става в традиционната медицина, получавайки пълна компютърна инфор¬мация. Мечтала съм си за такава клиника дълги години.
Тя помълча, после продължи:
- Когато те видях, бях седнала ей тук и почувствах енергийно отваряне. Имах усещането, че мога да видя це¬лия си живот, всичко, което съм преживяла от ранното си детство до днес, като на длан. Това е най-силната ми опитност в смисъла на Шестото откровение, която съм имала.
- Всички обстоятелства в моя живот са били една подготовка - продължи тя. - Израснала съм в семейство, в което майка ми се бореше с хронична болест през це¬лия си живот, но не отказваше да съдейства активно за своето лечение. Лекарите по онова време не разбираха колко е важно личното участие на пациента в лечебния процес, но аз през цялото си детство се дразнех от това, че майка ми отказва да разбере своите страхове. Започ¬нах да се интересувам от всякаква информация, свърза¬на с диети, витамини, стресове и тяхната роля при лече¬нието, опитвайки се да я убедя и тя самата да се включи. Като млада се раздвоявах между желанието си да стана духовно лице или лекар. Не зная. Изглежда всичко ме е тласкало към това да разбера как духовното виждане, вя¬рата може да ни помогне да променим своето виждане, да лекуваме.
- Баща ми - продължи тя - беше съвсем различен. Той беше учен биолог, но никога не споделяше научни¬те си резултати, освен в академични статии. Казваше, че се занимава с „чисто изследване". Колегите му се отна¬сяха към него като към бог. Беше недостъпен, голям авторитет. Едва след като почина от рак, а аз бях вече пораснала, разбрах каква е била сферата на неговите ин-тереси - имунната система, по-специално как призвани¬ето и отношението към живота влияе върху имунната система - точно, както се оказа, собствената ми сфера на интереси.
Баща ми пръв бе открил тази зависимост, макар че в наши дни тя бива потвърдена от всички изследвания.
Аз обаче никога не успях да поговоря с него за това. В началото се питах каква е ролята на баща ми в моя живот. Ала най-сетне приех, че родителите ми са точна¬та комбинация от характерни черти и интереси, която да предопредели собствената ми еволюция. Затова съм из¬брала тъкмо тях. Примерът на майка ми ме е научил, че трябва да поемаме отговорност за своето лечение. Не мо¬жем само да очакваме от другите. По своята същност ле¬чението означава освобождаване от страховете, свърза¬ни с живота - страхове, които не желаем да преодолеем - и откриване на собственото ни предназначение, на оно¬ва бъдеще, за идването на което трябва да работим.
От баща си съм разбрала, че медицината трябва да бъде по-отговорна, да се съобразява с интуицията и вът¬решното състояние на хората, които се лекуват. Трябва да слезем от своята кула от слонова кост. Комбинацията от двамата ми родители ме е накарала да потърся нова парадигма в медицината - основана на способността на пациента да държи в ръцете си своя живот и да може да следва предопределения му път. Струва ми се, че това е новото, което имам да кажа, идеята, че вътрешно ние знаем как да участваме в собственото си лечение, физи¬чески и емоционално. Имаме възможност да разберем как да започнем да градим едно по-висше, по-идеално бъдеще, и тогава стават чудеса.
Тя хвърли поглед към пострадалия ми глезен, пос¬ле се обърна към мен.
- Трябва да вървя. Постарай се да не си натоварваш крака. Нужна ти е пълна почивка. Ще се върна утре сутринта.
Сигурно на лицето ми се е изписала тревога, защо¬то тя коленичи и сложи двете си ръце на глезена ми.
- Не се безпокой - каза. - С достатъчно енергия всичко може да се излекува - омразата...войната. Трябва само да погледнем на нещата по един правилен начин - и тя нежно потупа крака ми. - Ние можем да го изле¬куваме! Можем да го излекуваме!
Усмихна ми се, след което се обърна и се отдалечи.
Внезапно изпитах порив да извикам след нея и да й разкажа всичко, което бях преживял в другото измере¬ние и което бях разбрал за Страха и за появата на групата, но останах смълчан, оборен от умората, и само я наблю¬давах как се скрива зад дърветата. И утре е ден, помис¬лих си... Защото вече знаех точно коя е.
ПРИПОМНЯНЕ
На следната сутрин се събудих внезапно от остър писък на ястреб високо над главата ми. Вслушвах се ня¬колко мига, като си го представях как величествено кръжи. Той изпищя още веднъж и млъкна. Седнах и над¬никнах през платнището на палатката: денят бе облачен но топъл, лек ветрец подухваше във върхарите на дър¬ветата. Бумтенето не се чуваше изобщо.
Извадих бинт от раницата си и внимателно превър¬зах глезена. Болката се усещаше съвсем слабо. После из¬пълзях от палатката и се изправих. След малко се опи¬тах да пристъпя на болния крак. Чувствах го отслабнал, но с леко накуцване можех да вървя. Питах се дали про¬цедурата на Мая ми беше помогнала, или глезенът не е бил наранен толкова зле? Нямаше как да разбера.
Отново бръкнах в раницата, извадих дрехи за смяна, после взех мръсните съдове от снощи. Много предпаз¬ливо, вслушвайки се във всеки шум или движение, се отправих към потока. Намерих място, където можех да бъ¬да прикрит, и влязох във водата, която беше хладна и освежаваща. Излегнах се, без да мисля за нищо, опитвай¬ки се да се отърся от обзелата ме тревога, загледан в цве¬товете на листата над главата си.
Внезапно започнах да си припомням един сън от ми¬налата нощ. Седях на скала....нещо се случваше...Уил бе¬ше там...и други хора. Смътно си спомнях пространство в синьо и златисто. Опитах се да си спомня още, но не успях.
Докато отварях туба с шампоан, забелязах, че дър¬ветата и храстите наоколо внезапно бяха станали по-ярки. Споменът за съня неочаквано бе повишил моята енергия. Стана ми по-леко и аз бързо се окъпах, измих чиниите и, щом свърших, забелязах, че една скала отдяс¬но много напомня тази, която бях видял в съня си. Спрях и я разгледах по-подробно. Гладка, средно голяма, фор¬мата и цветът й точно съответстваха.
Само подир няколко минути бях прибрал палатката, опаковал багажа и скрил всичко под някакви нападали клони. Подир туй, връщайки се до скалата, аз седнах и се опитах да си припомня синьото пространство и точ¬ното място, където Уил се намираше в съня ми. Виждах го отляво малко зад мен. В този момент си представих ясно лицето му, сякаш на снимка. Опитвайки се да си припомня точните детайли, възсъздадох представата и я обгърнах със синята светлина.
Само след секунда почувствах напрежение в слън¬чевия сплит и внезапно полетях през цветовия тунел. Когато спрях, пространството наоколо ми бе бледосиньо и лъчисто, а до мен се намираше Уил.
- Слава Богу, върна се! - каза той и приближи. -Вибрацията ти толкова се бе понижила, че не можех да те намеря.
- Какво стана преди? - попитах аз. - Защо бумтене-
то се чуваше толкова силно?
- Не зная.
- Къде сме сега?
- На вибрационното ниво, където се проявяват съни¬щата.
Огледах се в синьото пространство. Нищо не се помръдваше.
- Бил ли си тук преди?
- Да, бях тук, преди да те намеря при водопадите, ма¬кар че тогава не знаех защо съм се озовал на това място.
Известно време и двамата се озъртахме наоколо, след което Уил попита:
- Какво стана с теб, когато се върна?
Описах му всичко, много развълнуван, като започ¬нах с оценката на Джойл за разрухата на околната среда и обществото. Уил съсредоточено слушаше, като осмис¬ляше всеки аспект на гледището на Джойл.
- Той е дал израз на Страха. Аз кимнах.
- И на мене така ми се струва. Мислиш ли, че е прав във всичко? - попитах.
- Страшното, според мен, идва оттам, че мнозина започват да наистина да вярват, че е така. Спомни си как¬во се казва в Деветото откровение: в процеса на духов¬но възраждане ще трябва да се преодолее съпротивата на Страха.
Погледнах Уил в очите.
- Срещнах и една жена.
Уил ме изслуша, докато му описвах преживяването си с Мая, как си бях навехнал глезена и нейната лечебна процедура.
Щом свърших, той се загледа замислен в далечи¬ната.
- Струва ми се, че Мая е жената от видението на Уилямс - добавих аз. - Жената, която се опитваше да спре войната с американските туземци.
- Нейното разбиране за лечебния процес е може би ключът за преодоляване на Страха. Кимнах му да продължи.
- Това изглежда логично - каза той. - Виж какво се случва. Ти дойде тук, за да търсиш Чарлин, а се срещна с Дейвид, от когото си узнал, че Десетото откровение во¬ди до по-голямо познание на духовното възраждане, ко¬ето обхваща планетата.
- А как разбра за съня ми?
- Когато се върна внезапно на физическото ниво, се опитах да те намеря, но не можах. След като изчаках, за¬почнах да виждам лицето ти и се пренесох тук. Миналия път на това място не можах да доловя точно какво става, но сега разбирам по какъв начин сънуваме.
Тръснах глава, защото не можех да схвана думите му.
Той посочи душите.
- Осъществява се някаква синхронна среща. Същес¬твата, които виждаш, явно са се озовали тук, както и аз преди, по стечение на обстоятелствата. И сега може би чакат да видят кой ще се появи в сънното си тяло.
Внезапно бумтенето се усили и аз не можах нищо да отвърна. Почувствах се замаян и объркан. Уил прибли¬жи до мен и отново докосна гърба ми.
- Остани с мен! - каза той. - Необходимо е и двама¬та да видим какво става тук.
Аз се опитах да се отърся от замайването и в този момент забелязах, че отвъд тези души се появи нещо друго. В първия момент си помислих, че прииждат още, но след това разбрах, че тази форма бе много по-голяма от всички предшестващи. Накрая осъзнах, че пред очи¬те ми се разкрива цялостна холографска сцена с дейст¬ващи лица, декори, диалог. В центъра на действието има¬ше едно лице, което ми бе отнякъде познато. След като
се концентрирах, разбрах че това е Джойл.
Сцената започна да се разгръща пред очите ми ка¬то филмов сюжет. Напрегнах се да го проследя, но съз¬нанието ми бе все още замъглено; не разбирах какво става. Когато разговорът се оживи, душите и журналис¬тът дойдоха по-близо едни към други. След няколко ми¬нути драмата свърши и всички изчезнаха.
- Какво стана? - попитах аз.
- Човекът в центъра на сцената сънуваше - каза Уил.
- Това беше Джойл. Онзи, за когото ти разказах -отвърнах му.
Уил се обърна към мен много изненадан:
- Сигурен ли си?
-Да.
- Разбра ли какво му се яви насън току-що?
- Не съвсем. Какво беше?
- Той сънуваше някаква война - че бяга сред разтър¬сван от бомби град, мислейки само за това как да се спаси. Когато най-сетне успя да се измъкне от този кош¬мар и се изкачи на една планина, откъдето се обърна да види града, той внезапно си спомни, че му е било запо¬вядано да се срещне с група военни, за да снабди една секретна част с новоизобретено устройство за дезактивира¬не оръдията на противника. Сега разбираше ужасен, че и групата, и целият град бяха подложени на унищожение пред очите му, понеже той не бе изпълнил задачата си.
- Кошмарен сън - казах аз.
- Да, но той има своя смисъл. Когато сънуваме, ние несъзнателно се пренасяме в нивото на сънищата, къде¬то идват други души да ни помогнат. Не забравяй роля¬та на сънищата - те ни подсказват как да решаваме ситуациите, в които се намираме в живота. Седмото откровение ни учи да тълкуваме сънищата като съпоста¬вим сюжета на съня с реалната житейска ситуация, пред която сме изправени.
Обърнах се да погледна Уил.
- Но каква е ролята на тези души?
Щом зададох въпроса си, започнах отново да се движа. Уил продължаваше да държи ръката си на гърба ми. Когато спряхме, светлината започна да става наси¬тено зелена, но наоколо се забелязваха красиви златис¬ти вълни. Съсредоточих се и златистите ивици се очер¬таха като отделни души.
Обърнах поглед към Уил, който широко се усмих¬ваше. Настроението тук бе празнично и весело. Някои от душите, които виждах точно пред нас, се приближи¬ха и образуваха група. Лицата им бяха открити и усмих¬нати, макар че все още не можеха да останат фокусира¬ни по-дълго време.
- Те преливат от любов - казах аз.
- Виж дали можеш да почерпиш от техните позна¬ния - посъветва ме Уил.
Щом се обърнах към тях с това намерение, разбрах, че тези души бяха свързани с Мая. Възхищаваха се от прозренията й напоследък и че бе успяла да разбере жи¬тейската задача, която й бе зададена чрез нейните роди¬тели. Те явно знаеха, че Мая е преоценила своя живот, разбрала е смисъла на Шестото откровение и бе на крач¬ка от това да си спомни предназначението, което тряб-ва да изпълни в този живот.
Обърнах се към Уил, който ми даде да разбера, че и той вижда тези представи.
Точно в този момент отново чух бумтенето; стома¬хът ми се сви. Уил здраво ме хвана за раменете и гърба. Когато шумът най-сетне престана, вибрацията ми се бе силно понижила и аз погледнах към духовната група, за да почерпя от нейната енергия, опитвайки се да повиша своята. За моя изненада, те внезапно излязоха от фокуса ми и се отдалечиха на два пъти по-голямо разстояние.
- Какво стана? - попитах аз.
- Ти се опита да направиш връзка с тях, за да пов¬дигнеш своята енергия - отвърна Уил - вместо да се със¬редоточиш в себе си и да се свържеш с Божествената енергия в душата си. Веднъж ми се случи и на мен. Тези души няма да ти позволят да ги използваш вместо Бо¬жественото начало. Те знаят, че подобна идентификация няма да спомогне за твоето развитие.
Съсредоточих се в себе си и успях да възстановя енергията си.
- Как да ги накараме да се върнат? - попитах. Щом казах това, те се върнаха на предишното място. Двамата с Уил се спогледахме, след което обърнах¬ме очи към групата. Той изглеждаше изненадан.
- Какво видя? - попитах.
Той посочи духовната група с глава, без да откъсва очи от тях, и аз отново съсредоточих цялото си внима¬ние нататък, опитвайки се да почерпя от онова, което знаеха. Подир няколко мига пред погледа ми се появи Мая. Тя бе потопена в зеленото обкръжение. Чертите й бяха малко по-различни и вътрешно озарени, но аз бях абсолютно сигурен, че това е тя. Когато се съсредоточих върху лицето й, един холографски образ изникна пред нас - отново Мая по времето на онази война през деветнайсети век. Намираше се в дървена пристройка заедно с други хора, развълнувана как да спре конфликта.
Тя ясно чувстваше, че е нужно само да се разбере как хората да се сдобият с вътрешна сила. Вярваше, че е не¬обходимо всички да се обединят около едно общо жела¬ние. Един млад, добре облечен човек я слушаше особе¬но внимателно. В негово лице разпознах онзи едър мъж, който бе убит заедно с нея в гората. Видението се уско¬ри и картината се премести в мига, когато тя направи не¬успешният си опит да разговаря с военачалниците, и вед¬нага след това се стигна до сцената в гората, където два мата с младия човек бяха убити.
Видяхме я как се събуди след смъртта си в Отвъд¬ното и остана поразена, правейки Преглед на своя живот, колко самонадеяно и дори наивно се е опитвала да осъ¬ществи своята цел, да спре войната. Разбра, че мнозина от останалите са били прави; моментът не е бил дошъл. Хората нямаха достатъчно познания за Отвъдното, за да могат да осъществят една подобна цел. Още не.
Видяхме как, подир Житейската си панорама, тя се приобщи към зеленото обкръжение, заобиколена от съ¬щата духовна група пред нас. Беше поразително колко много израженията на лицата им си приличат. Имаше нещо общо отвъд отделните очертания, което много на¬помняше Мая.
Погледнах въпросително Уил.
- Това е духовната група на Мая - каза той.
- Какво имаш предвид? - попитах аз.
- Това е групата от души, с които тя влиза в синх¬рон - обясни той развълнуван. - Съвсем логично. Докато се премествах в пространството преди да те открия, на¬тъкнах се и на друга група, която по някакъв начин на¬помняше тебе. Струва ми се, че беше твоята духовна група.
Преди да успея да кажа нещо, духовната група пред погледа ми се раздвижи. Отново се появи образът на Мая. Заобиколена от духовната й група в зеленото обкръ¬жение, тя безмълвно се бе изправила при ярка бяла светлина, подобна на онази, която бяхме видели по вре¬ме на Житейската панорама на Уилямс. Мая разбираше, че става нещо изключително важно. Способността й да съществува в Отвъдното бе намаляла и нейното внима¬ние отново се бе съсредоточило към Земята. Тя може¬ше да види как бъдещата й майка, току-що омъжена, се¬деше на верандата и си мислеше, дали здравето й ще поз¬воли да има дете.
Мая започваше да съзнава от какво значение за нейното развитие беше да се роди с такава майка. Тази жена таеше дълбоки страхове относно своето здраве и можеше да формира у едно дете траен интерес към проб¬лемите на здравето. Това бе идеалното място, където мо¬жеше да се събуди интерес към медицината и лечението, при това не само на интелектуално ниво, в което егото се проявява с измислени теории, които не могат да от¬говорят на предизвикателствата на реалния живот. Мая знаеше, че има склонност да се поддава на нереалистич¬ни идеи и илюзии, и вече бе платила скъпо за своята безразсъдност. Това не биваше да се повтаря, още пове¬че, че тя вече имаше подсъзнателен спомен за случило¬то се през деветнайсети век, който трябваше да й напомня да бъде много предпазлива. Не, този път не биваше да избързва, трябваше да разчита повече на себе си, и та¬зи жена можеше да й създаде идеалните условия за това.
Уил ме погледна в очите.
- Разкрива ни се моментът, когато Мая е започна¬ла да обмисля настоящия си живот - каза той.
Изведнъж Мая си представи как могат да се разви¬ят взаимоотношенията с майка й. Тя щеше да израсте в условията на майчината си негативност, страхове, на нейната склонност да обвинява лекарите, което може¬ше да събуди у Мая интерес към взаимоотношението между съзнанието и тялото и отговорността на пациен¬та в процеса на лечение. Тя можеше да повлияе на май¬ка си сама да вземе участие в собственото си възста¬новяване. Майка й можеше да стане нейния пръв паци¬ент и доказателство, пример за предимството на новата медицина.
Тя съсредоточи вниманието си върху евентуалния си баща, който бе седнал на люлеещия се стол до жена си. От време на време жената задаваше по някой въпрос, а той й отвръщаше лаконично. Предпочиташе просто да седи и да размишлява, без много приказки. Мисълта му бе цялата обсебена от изследователски варианти и не¬обичайни проблеми на биологията, които никой не си бе¬ше поставял преди - взаимоотношението между вътреш¬ния смисъл на живота и имунната система. Мая видя как¬ви бяха предимствата на неговия затворен характер. С него тя щеше да преодолее собствената си склонност да се отдава на илюзии; от самото начало щеше да й се на¬ложи да разчита на себе си и да стане по-реалистична. Двамата с баща й можеха да имат общи научни интереси, и той можеше да преодолее своята затвореност и да й да¬де една практическа основа, върху която да изгражда но¬вите си методики.
Тя ясно видя, че раждането при тези родители мо¬же да даде много и на тях самите. Докато родителите й можеха да стимулират у нея ранен интерес към лечител¬ската професия, тя също можеше да подтикне тяхното развитие - майка й - към това да вземе лично участие в своето лечение, бащата - да се освободи от своята само-затвореност и склонност да живее сам със собствените си мисли.
Наблюдавахме как нейното видение се разгърна след очакваното раждане, към евентуалното й детство. Тя видя много определени хора, които идваха в нейния живот в точно определения момент, за да стимулират познанието й и медицинския й опит. В медицинското училище тя се срещаше точно с такива пациенти и лека¬ри, които подтикнаха ориентацията й към алтернатив¬на медицина.
Видението й се премести към нейния партньор от клиниката и изработването на нова система на лечение. А после видението й откри и още нещо - тя щеше да взе¬ме участие в едно по-глобално пробуждане на съзна¬нието. Пред очите ни се разкри как тя намира Откро¬венията и се свързва с една от многото независими групи от хора, които ще започнат всяка в своята област да работят за една обща цел навсякъде по света. Тези гру¬пи щяха да си спомнят на по-висше ниво своето предназ¬начение и да спомогнат да се преодолее противопоста¬вянето в света.
Тя се видя увлечена в особено важен разговор с един от хората. Той бе едър, атлетичен, способен, облечен във военна униформа. За моя собствена изненада, разбрах, че тя знаеше, че това е същият човек, с когото бе убита през деветнайсти век. Когато се съсредоточих по-внимателно, бях още повече изненадан. Бях видял този човек в жи¬тейската панорама на Уилямс - онзи колега, на когото той не бе помогнал да се пробуди.
Видението на Мая се премести на ниво, което аз ве¬че не успявах да възприема, тялото й се свърза с ослепи¬телната светлина на онова ниво. Успях да разбера само, че нейното лично видение за възможностите на бъдещо¬то й раждане бе поставено в контекста на едно по-ши¬роко видение, което обхващаше цялата история и бъде¬ще на човечеството. Тя изглежда виждаше евентуалния си живот от една върховна перспектива, неговото опре¬делено място в развитието на човечеството от минало към бъдеще. Долових всичко това, но не можах ясно да видя самите образи.
Видението на Мая свърши и тя отново можеше да се види в зеленото обкръжение, заобиколена от духов¬ната си група. Сега всички те наблюдаваха една сцена, която ставаше на Земята. Явно нейните бъдещи родите¬ли бяха решили да имат дете и сега бяха увлечени в лю¬бовния акт, в който тя щеше да бъде зачената.
Духовната група на Мая бе издигнала своята енергия и в момента изглеждаше като белезникаво златисто кълбо, озарено от ярката светлина в дъното. Аз самият дълбоко почувствах тази енергия като състояние на не¬вероятна любов и озарение. Двойката долу се прегръщаше във върховен любовен акт и от светлината се излъч¬ваше бяло-зелена енергия, преминаваше през Мая и нейната духовна група и се вливаше в двойката. В момен¬та на оргазъм енергията свърза телата им и тласна спер¬мата и яйцеклетката към тяхното съдбовно единение.
Станахме свидетели на мига на зачатие и чудотвор¬ното сливане на двете клетки в една. В началото бавно, а после все по-бързо клетките започнаха да се делят и диференцират, докато оформиха тялото на едно човеш¬ко същество. Погледнах Мая, която с разделянето на вся¬ка клетка започваше да става все по-смътна и разфокусирана. Когато накрая зародишът се разви, тя напъл¬но изчезна от погледа. Духовната й група остана.
Можеше да се узнае още нещо във връзка с онова, което наблюдавахме, но аз загубих концентрация и го пропуснах. После внезапно цялата група изчезна и оста¬нахме само ние с Уил, споглеждайки се. Той бе ужасно развълнуван.
- Какво беше това? - попитах.
- Целият процес на раждането на Мая в сегашния живот - отвърна Уил, - запазен в паметта на нейната ду¬ховна група. Сигурно е трябвало да го видим: разпозна¬ването на бъдещите й родители, целите, които си е поста¬вила, и след това действителното й преминаване във фи-зическото измерение при зачатието.
Кимнах на Уил да продължи.
- Забеляза ли какво стана? - попита той. - Самият любовен акт отваря врата между Отвъдното и Земното измерение. Духовните групи са в състояние на изключи¬телна любов, отвъд онази която ти и аз можем да прежи¬веем. Изключителна до степен, която напомня оргазъм. Кулминацията на сексуалния акт създава мост към От¬въдното, а онова, което ние преживяваме като оргазъм, е само проблясък от Отвъдното ниво на любов и виб¬рация, сякаш се е отворила врата и енергията е бликна-
ла през нея, евентуално донасяйки една нова душа. Наб¬людавахме как става това. Сексуалното сливане е сакрален момент, в който част от Небето се пренася на Земята.
Кимнах и се замислих над думите му.
- Оказа се, че Мая е знаела как ще се развие живо¬тът й, ако бъде родена от тези родители.
- Да, очевидно преди да се роди, всеки от нас вижда какъв ще бъде животът му, родителите му, насоката, в която ще се развие, специфичните му властни драми и как те могат да се преодолеят при съответните родители, за да бъде подготвен за онова, което може да осъществи.
- Наблюдавах всичко това, но ми изглежда толко¬ва странно - казах аз. - Съдейки по онова, което сама ми разказа, Рождената й визия е далеч по-идеална от онова, което на практика се е получило - взаимоотношенията със семейството й например. Те не са се развили, както си ги е представяла. Майка й не е успяла да я разбере, да се опита да се пребори с болестта си, а баща й е бил тол¬кова затворен, че тя е разбрала в какво се състоят него¬вите изследвания едва подир смъртта му.
- Това е нормално - каза Уил. - Видението преди раждането е идеално указание за задачите, които наше¬то висше Аз си поставя в живота, съвършеният сценарий, при условие, че всеки вярно следва вътрешния си глас. В действителност Рождената визия се осъществява са¬мо приблизително, според възможностите при реални¬те обстоятелства. Но ето че получихме още информация за Отвъдното, която хвърля светлина върху духовния ни опит на Земята, и по-специално върху смисъла на слу¬чайностите и реалното проявление на еволюционния ход. Когато чрез сън или интуиция разберем каква посока трябва да следваме в живота си и се появи точно жела¬ното стечение на обстоятелствата, ние чувстваме прилив на жизнени сили, защото сме получили потвърждение на своето предопределение. Видяхме защо това е така. Когато интуитивно предусещаме нещо, което ще се случи, това е всъщност припомняне на нашата Рождена визия, на истинските ни намерения за дадения отрязък от духовния ни път. Нещата могат да не съвпадат бук-вално, защото хората имат свободна воля, но когато се доближим до осъществяването на автентичната си ви¬зия, ние изпитваме въодушевление, защото чувстваме, че вярно следваме своето духовно предопределение.
- Но каква е ролята на нашата духовна група във всичко това?
- Ние сме в постоянна връзка с нея. Тя знае за нас. Посветена е в нашата Рождена визия и следи живота ни, а подир туй ни съпътства, когато преживяваме Прегледа на своя живот в Отвъдното. Душите от нашата група па¬зят спомена за истинската ни същност през целия ни ево-люционен път.
Той млъкна за миг и ме погледна право в очите.
- А когато ние сме в Отвъдното и някой от групата се роди във физическото измерение, нашата роля по от¬ношение на него е същата. Ние ставаме част от духов¬ната група, която го подкрепя.
- Значи, когато сме на Земята - разсъждавах аз - на¬шата духовна група ни внушава вътрешната ни интуиция и посока?
- Не, съвсем не. Доколкото мога да съдя от духов¬ните групи, които наблюдавах, нашите интуиции и съни¬ща идват от вътрешната ни връзка с Божественото. Духовните групи само ни вдъхват повече енергия и ни из¬висяват по определен начин, който не мога докрай да си обясня. Те издигат нашето съзнание и така ни помагат по-лесно да си спомним онова, което вече знаем.
Бях очарован.
- Ето, значи, как се обяснява моят сън и този на Джойл.
- Да, когато сънуваме, ние се свързваме отново с на¬шата духовна група и това подхранва възможността ни да си спомним онова, което всъщност знаем, за насто¬ящата си житейска ситуация. Получаваме прозрение за намерението, с което сме дошли на Земята. Когато се събудим, можем да си го припомним, макар и изразено понякога чрез архетипни символи. Ти си по-отворен за смисъла на духовното и затова можа да си спомниш ин¬формацията на съня съвсем дословно. Припомнил си си автентичния ни план, според който е трябвало отново да се срещнем, и буквално си го сънувал. Джойл, от друга страна, не е така духовно отворен, и затова неговият сън му се яви по по-заобиколен, символичен начин. Той по-смътно си спомня своята Рождена визия и затова съзна-нието му възприе посланието символично като война, в най-общия му вид. Според Рождената си визия той е въз¬намерявал да поеме отговорност и да помогне при реша¬ването на проблема, пред който е изправена долината, давайки му ясно да разбере, че ако побегне, ще съжаля¬ва за това.
- Значи духовните групи винаги ни изпращат енер¬гия, надявайки се да си припомним нашите Рождени визии? - попитах аз.
- Точно така.
- Затова ли групата на Мая бе толкова щастлива? Уил доби по-сериозно изражение.
- Бяха щастливи, защото тя си спомни причината, поради която е избрала родителите си, и по какъв начин житейският й опит я е подготвил за лечителското приз¬вание. Но... това е само първата част от Рождената й визия. Тя има още какво да си спомня.
- Видях как в настоящия си живот тя отново се сре¬ща с онзи човек, с когото бе убита през деветнайсти век. Но някои неща не можах да разбера. Ти всичко ли раз¬бра?
- Не съвсем. Имаше някои неща, свързани с нади¬гащия се Страх. Те потвърждаваха, че Мая е част от седмината, които Уилямс видя, че се появяват. Ако се съ¬ди по Рождената визия на Мая, тази група ще успее да постигне висока степен на познание и да преодолее Страха, за да предотврати онова, което се готви в доли¬ната.
Исках да кажа още нещо, но почувствах режеща бол¬ка в стомаха, от която дъхът ми секна. В същото време бях оглушей от пронизителен трясък, който ме тласна назад. Както и преди, аз протегнах ръка към Уил, но ви¬дях само как лицето му загубва очертанията си. Опитах се да задържа образа му, но енергийното ми ниво рязко се понижи и аз почувствах, че падам.
30.09.12 14:56
rima

ОТВАРЯНЕ ЗА ПОЗНАНИЕТО
Дявол да го вземе - казах си, когато се озовах от¬ново на скалата край потока. Дълго стоях загледан в си¬вото небе, заслушан в шума на водата. Изглежда щеше да вали. Подпрях се на лакът и се огледах наоколо, вне¬запно почувствал умора и тежест в тялото, както пре¬дишния път, когато се върнах от другото измерение.
Едва успях да се изправя на крака. Усещах лека, пул¬сираща болка в глезена и, накуцвайки, се скрих в гората. Намерих багажа си и си приготвих храна, правейки всич¬ко много бавно и без да мисля. Докато се хранех, про¬дължавах да се чувствам изпразнен от всякакви мисли като след продължителна медитация. След туй постепен¬но започнах да се изпълвам с енергия, няколко пъти си поех дълбоко дъх и го задържах. Неочаквано до мен от¬ново достигна бумтенето. Вслушах се и в съзнанието ми изникна неочаквана представа. Видях се как вървя на из¬ток по посока на шума, за да разбера от какво е предиз¬викан.
Тази мисъл ме ужаси и отново ми се прииска да избягам. Бумтенето мигновено спря и зад гърба ми прошумоляха листа. Обърнах се и видях Мая.
- Ти май винаги се появяваш в подходящия момент - промърморих аз.
- Появявам ли се! Ти луд ли си? Търсих те навсякъ¬де в околността. Откъде се взе?
- Бях край потока.
- Не е вярно, търсих те там - тя ме изгледа втрен¬чено, после хвърли поглед към стъпалото ми.
- Как е глезенът ти?
Едва намерих сили да се усмихна.
- Много добре. Слушай, трябва да поговоря с теб.
- И аз трябва да поговоря с теб. Случи се нещо мно¬го странно. Един от горската охрана ме видя, когато оти¬вах в града снощи, и аз му казах за положението с тебе. Той май не искаше да се вдига много шум и настоя да изпрати тази сутрин една камионетка да те докара. Казах му къде се намираш и му обещах, че ще го доведа тази сутрин. Стори ми се малко странен, затова реших да дой¬да преди него, но сигурно скоро и той ще е тук.
- Тогава трябва да се махаме - казах и побързах да се приготвя.
- Почакай малко! Кажи ми какво става - тя бе явно притеснена.
Спрях и я погледнах.
- Не зная точно, но някой провежда експеримент или нещо подобно в тази долина. Изглежда приятелка¬та ми Чарлин е замесена в това и може да е в опасност. Изглежда става с мълчаливото съгласие на горската охрана.
Тя ме изгледа, опитвайки се да разбере за какво става дума.
Аз си събрах багажа и хванах ръката й.
- Повърви за малко с мен. Моля те. Имам още не¬ща да ти казвам.
Тя кимна, взе си раницата и двамата се отправихме покрай потока. Разказах й всичко, откакто срещнах Дей¬вид и Уил, до Панорамата на живота на Уилямс и раз¬говора си с Джойл. Когато стигнах до нейната Рождена визия, свърнах и седнах на една скала. Тя се облегна на дървото вдясно.
- Това, което става, касае и теб - казах й. - Ти вече си разбрала, че смисълът на живота ти е да въведеш ал¬тернативни методи на лечение, но от теб се иска и още нещо. Ти си част от групата, която се яви във видението на Уилямс.
- Откъде знаеш?
- Двамата с Уил видяхме Рождената ти визия. Тя поклати глава и затвори очи.
- Мая, всеки от нас идва с предварителна Визия за своя живот и за онова, което иска да осъществи. Нашата интуиция, сънищата и случайните съвпадения имат за цел да ни посочват пътя и да ни върнат спомена за това, как сме искали да протече животът ни.
- И какво друго съм искала да осъществя?
- Не зная съвсем; не можах да го разбера. Но се от¬нася до този всеобщ Страх, който обхваща съзнанието на хората. Експериментът е резултат на този Страх... Мая, ти си бе поставила за цел да използваш познани¬ята си за физическото лечение, за да помогнеш да се пре¬одолее онова, което става в тази долина. Трябва да си го спомниш!
Тя стана и се загледа встрани.
- О не, не можеш да ми стовариш такава отговор¬ност! Не помня нищо подобно. Правя всичко, което се изисква от мене като лекар. Мразя всичките тези истории! Разбираш ли? Мразя ги! Най-сетне имам клиниката, за която съм мечтала. Не можеш да искаш от мен да се забърквам в тези каши. Сбъркал си адреса!
Погледнах я, не знаейки какво да кажа. Докато мълчахме, отново се чу бумтенето.
- Чуваш ли този шум, Мая, това глухо бумтене? То идва от експеримента. Провежда се в момента. Опитай се да го чуеш!
Тя се заслуша за момент, след което каза:
- Нищо не чувам. Хванах ръката й.
- Постарай се да се изпълниш с енергия! Тя се изскубна.
- Не чувам никакво бумтене! Аз въздъхнах.
- Добре, извинявай. Може и да не съм прав, не зная. Може би нещата няма да се развият точно така. Тя ме изгледа.
- Имам един познат сред хората на шерифа. Ще се опитам да поговоря с него за твоя случай. Нищо повече не мога да направя.
- Не съм сигурен, че това ще помогне - казах аз. -Очевидно не всеки може да чуе бумтенето.
- Да говоря ли се него?
- Да, но му кажи да проучи нещата сам. Не зная, да¬ли може да се довери на всеки от охраната - вдигнах ра¬ницата си.
- Разчитам, че ме разбираш - каза тя. - Не искам да се замесвам в това. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно.
- Но това е така, заради предишния ти опит през деветнайсети век тук, в долината. Не можеш ли да си спом¬ниш?
Тя отново затвори очи в знак, че не иска да чува ни¬що повече.
Неочаквано ми се яви видение, в което аз, обут в бричове, тегля товарен кон по един хълм. Същият образ, който бях видял и преди. Планинецът бях аз самият! Видях се как спирам на билото на хълма и се обръщам да погледна назад. Оттам се виждаха водопадите и отс¬рещният пролом. Там бяха Мая, индианецът и младият икономически съветник. Битката беше в самото си нача¬ло, както и преди. Обзе ме паника и подкарах коня нап¬ред, без да мога да им помогна да преодолеят омразата.
Отърсих се от представите си.
- Добре - казах аз, отказвайки се да я убеждавам повече. - Зная как се чувстваш. Мая приближи.
- Ето още вода и храна, какво смяташ да правиш?
- Ще тръгна на изток... Поне известно разстояние. Зная, че Чарлин е в тази посока. Тя погледна крака ми.
- Сигурен ли си, че глезенът ти е добре? Приближих до нея и казах:
- Не съм ти благодарил за онова, което направи за мен. Глезенът ми е много добре, само е малко подут. Никога няма да разбера колко зле можеше да бъде.
- В такива случаи човек никога не знае.
Кимнах, взех си раницата и се отправих на изток, ка¬то още веднъж се обърнах към Мая. В първия момент тя гледаше с чувство на вина, но след това по лицето й премина облекчение.
Отправих се към гъстата гора в посоката, от която идваше бумтенето, без да се отклонявам от потока вляво, като спрях само за малко да ми отпочинат краката. Към обяд шумът престана и аз седнах да хапна и да обмисля положението. Глезенът ми малко бе отекъл и аз почи¬нах час и половина, преди да тръгна отново. След още една миля ме обхвана умора и спрях да почина отново. В ранния следобед се опитах да намеря място, където да опъна палатката.
През цялото време вървях сред гъста гора, от дес¬ния бряг на потока. Но пред мен се откриваха няколко невисоки хълма със стари гори - дървета на по триста-четиристотин години. Отвъд клоните им се виждаше го¬ляма планинска верига, която се издигаше на югоизток и беше на около миля оттук.
Една затревена местност под билото на първия хълм ми се стори идеално място да прекарам нощта. Когато приближих, забелязах нещо да се движи сред дърветата. Скрих се зад една издадена скала и отново надникнах. Какво ли беше това? Дали сърна? Или човек? Изчаках няколко минути, след което предпазливо поех в посока на север. Както си вървях, най-неочаквано зърнах едър мъж на стотина метра на юг от мястото, което си бях оп¬ределил да опъна палатката. Ниско приведен и много предпазлив, той съвсем безшумно опъна малка палатка и я прикри с клони. Мина ми през ум, че може да е Дейвид, но движенията му ми се сториха различни, а и беше прекалено едър. След туй го изгубих от погледа си.
Изчаках няколко минути, след което реших да про¬дължа на север, докато напълно се скрия в гората. Вър¬вял съм не повече от пет минути, когато онзи човек вне¬запно се появи точно пред мене.
- Кой си ти? - попита той. Казах му името си и ре¬ших да бъда открит с него. - Опитвам се да намеря една приятелка.
- Тук е опасно - каза той. - Съветвам се да се вър¬неш. Това са частни земи.
- Ами ти защо си тук? - попитах. Той ме изгледа безмълвно.
Неочаквано си спомних какво ми беше казал Дей¬вид.
- Да не би да си Къртис Уебър? - попитах. Той ме изгледа и неочаквано се усмихна.
- Явно се познаваш с Дейвид Самотния орел!
- Имах кратък разговор с него. Той ми спомена за теб и ме помоли да ти предам, че ще дойде в долината и ще те намери.
Къртис кимна и обърна поглед към палатката.
- Става късно и трябва да се скрием. Хайде да идем в моята палатка. Може да прекараш нощта там. Послед¬вах го надолу по склона и под укритието на големите дървета. Докато опъвах своята палатка, той запали га¬зов котлон, за да направи кафе, и отвори рибена консер¬ва. Аз извадих хляба, който Мая ми бе оставила.
- Спомена, че търсиш някого - каза Къртис. - Кого?
Разказах му накратко за изчезването на Чарлин и за това, че Дейвид я беше видял да отива в долината, а също - че е забелязана в тази посока. Не му разказах какво ми се случи в другото измерение, но споменах, че съм чул бумтене и съм видял коли.
- Бумтенето - отвърна той - идва от един енергиен блок; някой провежда тук експерименти. Само това мо¬га да кажа със сигурност. Не зная дали се ръководи от секретна правителствена организация, или от частна групировка. Повечето от горската охрана явно не знаят за експеримента, но администрацията може би е уве¬домена.
- Обърнали ли сте се към средствата за масова ин¬формация или към местните власти във връзка с това?
- Още не. Проблемът е, че не всеки чува бумтенето.
- Да, зная.
Той се загледа към долината.
- Само ако знаех къде се намират. В частните земи на националния парк има стотици декари земя, където могат да бъдат. Струва ми се, че искат да си проведат ек¬сперимента и да изчезнат, преди да се разбере какво е станало. В случай, разбира се, че успеят да предотвратят възможните трагични последствия.
- Какво имаш предвид?
- Те са в състояние да съсипят това място, да го пре¬върнат в зона на мрака, във втори Бермудски триъ¬гълник, където физическите закони са непредвидими -и той ме изгледа. - Направо не е за вярване, колко щети могат да нанесат. Повечето хора нямат и представа за сложността на електромагнитните феномени. Според последните суперструнни теории например се приема, че радиацията може да прониква през девет енергийни нива, за да задвижи една матрица. Този уред е в състо¬яние да разбие тези нива. Може да предизвика масови земетресения и дори пълно разграждане на определени области.
- Откъде знаете всичко това? - попитах аз. Лицето му помръкна.
- През 80-те години аз самият участвах в разработ¬ването на тази технология. Работех в международна корпорация, която се наричаше ДелТек, макар че по-късно, когато получих обгаряния, разбрах че ДелТек е фиктивно име. Сигурно сте чували за Алвин Тесла. Ние разработвахме много от неговите теории и прилагахме откритията му към други технологии, които ни предос¬тавяше компанията. Странно е, че тази технология се гради на няколко несъвместими елемента, но в основни линии функционира на общ принцип. Представете си, че електромагнитното поле на Земята е една гигантска батерия, която може да дава огромна електрическа енер¬гия, ако се включиш към нея както трябва. За целта се взема много сложно електронно захранващо устройство, което е математически изчислено така, че да обхваща определени статични резонанси. След това се свързват няколко такива устройства, които усилват и генерират напрежението, и при точни измервания всъщност може
да се черпи енергия направо от пространството. Нужно е съвсем малко количество енергия за начало, една един¬ствена фотоклетка или батерия, след което започва про¬цес на самозахранване. Един уред с размера на топлин¬на помпа, би могъл да захранва няколко къщи и дори малка фабрика. Възникват обаче два проблема. Първият е, че точното настройване на тези мини-генератори е не-вероятно сложно. Ние разполагахме с едни от най-усъ¬вършенстваните компютри, които съществуват, но не ус¬пяхме да направим всички изчисления. Второ, открихме, че когато се опитаме да увеличим общото захранване от¬въд този относително малък размер, пространството около генератора ставаше много нестабилно и започва¬ше да се изкривява. Тогава не знаехме това, но то започ¬ваше да черпи от енергията на друго измерение и става¬ха странни неща. Веднъж целият генератор изчезна, точ¬но както се бе случило по време на филаделфийския експеримент.
- Мислиш ли, че те наистина са направили така, че да изчезне един кораб и да се появи на друго място през 1942.
- Разбира се! Наоколо е разположена секретна тех¬нология, конструирана по много сложен начин. В наши¬ят случай бяха способни да унищожат целия екип за по-малко от месец и да ни изгорят всичките, без да се уста¬нови никакво нарушение на безопасността, защото все¬ки екип работеше по изолирана страна на технологията. Тогава не си поставях тези въпроси. Просто ми се стори, че има големи трудности и изобретението едва ли ще мо¬же да се осъществи на практика - макар да се пусна слух, че някои от напусналите служители отново са били на¬ети от друга компания.
Той се замисли за миг, след което продължи:
- Аз обаче исках да се заема с нещо друго. Сега съм консултант към малки технологически фирми, давам консултации как да се усъвършенстват проучвателните работи, да се използват ресурсите и да се изхвърлят отпадъците, подобен род неща. И колкото повече рабо¬тя с тях, толкова повече се убеждавам, че Откровенията оказват въздействие върху икономиката. Променя се на¬шето отношение към бизнеса. Дълго смятах, че трябва да се използват традиционните средства за получаване на енергия. Не бях се замислял за енергийните експери¬менти през тези години, докато се преместих в района. Можеш да си представиш колко бях шокиран, когато ми¬нах през долината и чух това характерно бумтене, което бях чувал, ежедневно години наред, докато работех вър¬ху проекта. Някой е продължил изследванията и, ако се съди по резонанса, е напреднал много повече от нас. Опитах се да се свържа с двамата души, които можеха да потвърдят естеството на шума и да дойдат заедно с мен в ЕПА или в Конгреса, но разбрах, че единият е по¬чинал преди десет години, а другият - най-добрият ми приятел от времето, когато работех в корпорацията, съ¬що не е между живите. Беше получил сърдечен удар пре¬ди няколко дни - каза той със сподавен глас.
- Оттогава - продължи - съм тук и се вслушвам, опит¬вайки се да разбера къде се експериментира. Обичайно, такива експерименти се провеждат някъде в лаборатория. Но защо не и на открито? След като източник на захран¬ване е цялото пространство, а то е навсякъде. И тогава ми просветна. Сигурно смятат, че скоро ще успеят да наст¬роят точно уредите, което значи, че работят по проблема за усилването на енергията. Предполагам, че се опитват да се свържат с някое от енергийните полета в тази до¬лина, опитвайки се да стабилизират процеса.
По лицето му премина сянка на гняв.
- А това е лудост, и то напълно безсмислена. Ако на¬истина направят точни изчисления, няма защо да не из¬ползват технологията в малки единици, фактически това
е идеалният начин за нейното приложение. Това, което изпробват сега, е направо безумие. Аз съм достатъчно запознат с тези процеси, за да виждам какви опасности крият. Казвам ви, че могат напълно да унищожат тази долина и дори нещо по-лошо. Ако насочат експеримен¬та и към Местата на пробив между различните изме¬рения, кой знае какво може да се случи. Той неочаквано млъкна.
- Разбираш ли за какво говоря? Чувал ли си за От¬кровенията?
Аз го изгледах и споделих:
- Къртис, трябва да ти кажа какво преживях в тази долина. Може да ти се стори невероятно.
Той кимна и търпеливо ме изслуша, докато аз му описах как бях срещнал Уил и опознах някои части от другото измерение. Когато стигнах до Житейската па¬норама на Уилямс, попитах го:
- Приятелят, за когото казваш, че е починал нас¬коро, Уилямс ли се казваше?
- Точно така. Доктор Уилямс. Как разбра?
- Видяхме го в отвъдното измерение подир смърт¬та му - когато правеше Преглед на своя живот. Той изглеждаше потресен.
- Трудно ми е да повярвам. Аз познавам Откро¬венията, поне интелектуално, и вярвам в евентуалното съществуване на други измерения, но на мен като учен ми е трудно да приема Деветото откровение, възможнос¬тта за контакт с хората след смъртта им... Значи казваш, че доктор Уилямс е жив, в смисъл, че неговата индиви¬дуалност се е запазила?
- Да, той мислеше за теб.
Къртис ме наблюдаваше внимателно, когато про¬дължих да му разказвам за това, как Уилямс бе разбрал, че двамата с Къртис е трябвало да работят за преодоля¬ването на Страха... и за спирането на този експеримент.
- Не разбирам - каза Къртис - какво е имал предвид, като е говорил за нарастващия Страх?
- И аз не зная съвсем точно. Има нещо общо с това, че известен процент от населението отказва да повярва в появата на ново духовно съзнание. Те смятат, че човеш¬ката цивилизация дегенерира. Това поляризира мнени¬ята и вярванията. Човешката култура не може да продъл¬жи да еволюира, докато не се преодолее тази поляри¬зация. Надявах, че ти ще си спомниш нещо в тази връзка.
Той неразбиращо ме изгледа.
- Не зная нищо за тази поляризация, но съм решен да спра експеримента - на лицето му отново се изписа гняв и той отмести поглед встрани.
- Изглежда, Уилямс бе разбрал, как може да стане това - казах аз.
- Но ние никога няма да узнаем, нали?
Докато изричаше тези думи, пред очите ми преми¬на видение за това, как Къртис и Уилямс разговарят на билото на хълма, сред поляна, заобиколена от няколко големи дървета.
Къртис донесе храната, като изглеждаше все още разстроен, и ние се хапнахме смълчани. Когато после се изправих и се облегнах на едно младо дърво, погледнах към хълма и поляната над нас. Четири-пет огромни дъ¬ба я заобиколяха в почти съвършена полудъга.
- Защо не опъна палатката си на височинката? - по¬питах Къртис и му посочих мястото.
- Не зная - отвърна той. - Мислех си, но ми се сто¬ри много открито или може би твърде енергетично. Казват му Издайната могила. Искаш ли да идем дотам?
Кимнах и тръгнахме. Над гората се спускаше сив¬кав здрач. Къртис вървеше пред мен, като споменаваше по нещо за красотата на дърветата и храстите. Въпреки здрача, от върха се откриваше почти четвърт миля на североизток. Над дърветата на изток изгряваше почти
пълна луната.
- Да седнем по-добре - посъветва Къртис. - Не е ху¬баво да ни виждат.
Дълго седяхме смълчани, като се възхищавахме на гледката и чувствахме енергията. Къртис извади едно фе¬нерче от джоба си и го остави на земята до себе си. Бях като хипнотизирай от пъстротата на есенните цветове.
В този момент Къртис вдигна поглед и попита:
- Усещаш ли някаква миризма, може би дим? Веднага погледнах към гората, предполагайки, че може да е горски пожар, и взех да душа въздуха.
- Не, струва ми се, че не. Излъчването на Къртис се промени и настроението му стана носталгично.
- Какъв дим имаш предвид?
- Цигарен дим.
В светлината на изгряващата луна ми се стори, че той се усмихва замислено, сякаш си припомняше нещо. И тогава неочаквано и аз започнах да подушвам дима.
- Какво е това? - попитах аз и отново се огледах. Той улови погледа ми.
- Доктор Уилямс пушеше цигари с точно такъв аромат. Не мога да повярвам, че е починал.
Докато си говорехме, миризмата отлетя и аз не обърнах внимание на станалото. Приятно ми беше да се¬дя и да гледам към пелина и огромните дъбове наоколо. И в този миг най-неочаквано осъзнах, че тъкмо тук си бях представял срещата между Уилямс и Къртис. Тя трябваше да се състои точно на това място!
Само след секунди отвъд дърветата се очерта няка¬къв силует.
- Виждаш ли нещо отсреща? - тихо попитах Къртис и посочих нататък.
Щом казах това, силуетът изчезна. Къртис започна да се взира.
- Какво? Нищо не виждам.
Аз нищо не казах. По някакъв интуитивен начин за¬почнах да получавам познание, точно както го бях по¬лучавал от духовните групи, само че сега връзката ми бе по-далечна и чудновата. Долових нещо, свързано с енер¬гийния експеримент - потвърждение на предположени¬ята на Къртис. Експериментиращите наистина се опит¬ваха да се насочат към отворите между измеренията.
- Току-що си спомних - внезапно каза Къртис - един от апаратите, върху които доктор Уилямс работеше ця¬ла година, беше една микровълнова система за проекти¬ране на далечно разстояние. Обзалагам се, че тъкмо то¬ва използват, за да се фокусират към отворите. Но как успяват да разберат къде се намират тези отвори?
Аз веднага долових отговора. Някой духовно отворен човек ги насочва и те уточняват пространственото приб¬лижение чрез компютър. Не разбирах докрай всичко.
- Има само един начин - каза Къртис. - Някой тряб¬ва да им покаже тези места с по-високо енергийно ниво. Тогава биха могли да направят карта на енергийния про¬фил на местността и да се насочат точно като я скани¬рат с насочен лъч. Много е възможно самият човек да не знае какво вършат - той поклати глава. - Това са зло¬деи - не може да има и съмнение. Как могат да правят всичко това?
Сякаш от Отвъдното долових някакъв отговор, ма¬кар да не можах напълно да го разбера, но явно поведе¬нието на тези хора имаше някакво обяснение. То беше свързано със Страха - него трябваше първо да разберем, за да го преодолеем.
Погледнах към Къртис, който бе дълбоко потънал в мислите си.
Накрая вдигна поглед към мен и каза:
- Ще ми се да зная, откъде се е надигнал този Страх тъкмо сега?
- Когато се извършва преход от една култура към
друга - отвърнах - старите убеждения и възгледи започ¬ват да се рушат и да се създават нови традиции, при ко¬ето възниква чувство за несигурност. Докато едни хора се пробуждат и се свързват вътрешно с любов, което им позволява да еволюират по-бързо, на други започва да им се струва, че промените са твърде ускорени и те за¬губват ориентири. Започват да изпитват страх и да се опитват да се налагат, за да черпят енергия от другите. Това противостоене на Страха може да се окаже много опасно, защото хората, обладани от Страх, са способни на крайности.
Докато говорех това, имах чувството, че развивам идеите на Уил и Уилямс, но в същото време определено ми се струваше, че е нещо, което винаги съм знаел, но за което не съм си давал сметка до този момент.
- Доколкото разбирам - каза Къртис убедено - това е причината онези хора така настоятелно да искат да уни¬щожат тази долина. Те съзнават, че цивилизацията е пред разпадане, и няма да се чувстват сигурни, ако не се сдо¬бият с повече власт. Но аз няма да допусна да стане това. Ще го взривя така, че нищо няма да остане от него.
Аз продължително го изгледах.
- Какво имаш предвид?
- Точно това, което казах. Бил съм експерт по взрив¬ни устройства. Зная как да го направя.
Сигурно съм изглеждал разтревожен от думите му, защото той каза:
- Не се безпокой, ще го направя така, че никой да не пострада. Не искам да ми лежи на съвестта. Започнах да долавям нова информация.
- Всяко насилие - казах аз - само влошава нещата, не виждаш ли?
- Има ли друг изход?
С крайчеца на окото си, зърнах отново силуета, кой¬то веднага изчезна.
- Не зная точно какъв - казах аз. - Но ако се обър¬нем срещу тях с гняв и омраза, те ще виждат в наше ли¬це само врагове. Това още повече ще ги обедини. Страхът им само ще се засили. Групата, която си представи Уилямс, имаше друга цел. Ние трябва да си спомним Визиите, които сме имали преди раждането си...и по-нататък една нова, всеобхватна Визия на Света. Този израз ми дойде отнякъде, но не можех да си спомня, къде съм го чувал преди.
- Визия на Света... - размишляваше Къртис и отно¬во потъна в себе си. - Струва ми се, че Дейвид Самотния орел споменаваше нещо такова.
- Да, наистина - потвърдих аз.
- Какво според теб представлява тази Визия на Света?
Тъкмо се готвех да кажа, че не зная, когато ми хрум¬на нещо:
- Всеобща визия, разкриваща крайното човешко предназначение, свързано с постигане ново ниво на любов, на енергия, което да преодолее противопоставя¬нето и да сложи край на този експеримент.
- Не си представям как ще стане това - каза Къртис.
- Зависи от нивото на енергия, което можем да пос¬тигнем - казах аз, без да зная откъде ми идваше това разбиране. - Това може да им повлияе да се осъзнаят и да спрат опитите, сами да предпочетат да спрат.
Няколко минути останахме безмълвни, после Кър¬тис попита:
- Ами как ще се издигнем толкова високо като енергия?
Нищо не ми идваше наум.
- Много ми се иска да разбера, докъде могат да стиг¬нат в експеримента си - добави той.
- Какво предизвиква това бумтене? - попитах аз.
- Дисонансът между малките генератори. Което
означава, че още не са успели да ги настроят. Колкото по-несинхронно е звученето, толкова по-зле настроен е апаратът.
Той се замисли за неколцина минути.
- Все се чудя, към кое ли от силовите полета смя¬тат да го насочат.
Ненадейно се почувствах напрегнат, но това бе ся¬каш напрежение, което ми се предаваше отвън, от друг човек наоколо. Извърнах се да погледна Къртис, но той изглеждаше относително спокоен. Отвъд дърветата от¬ново ми се мярна смътно силуетът. В движенията му се забелязваше вълнение или уплаха.
- Предполагам - каза Къртис, сякаш на себе си - че ако човек се намира около подобно място, ще може да чуе бумтенето и да почувства статично електричество в околността.
Спогледахме се мълчаливо и аз долових слабо едва доловимо трептене.
- Чуваш ли? - попита Къртис, вече разтревожен. Погледнах го и косъмчетата по врата и ръцете ми настръхнаха.
- Какво е това?
Къртис погледна собствените си ръце и вдигна пог¬лед към мен, обзет от ужас.
- Трябва веднага да се махаме оттук! - викна той, грабна фенерчето си и скочи на крак, като ме дръпна на¬долу по склона. Изведнъж чух онзи същия проглушите-лен тътен, който бяхме чули с Уил, и който бе съпрово¬ден от такъв мощен вихър, че и двамата се свлякохме на земята. В този момент тя цялата се разтърси под нас и на шест метра отсреща се образува огромна пукнатина, откъдето изригнаха прах и камънаци.
Един от дъбовете, издигащи се зад нас, бе подкосен при разместването на земните слоеве, разклати се и рух¬на с оглушителен тътен. Само след секунди зад гърба ни се раззина още един пролом и под нас земята се разтърси. Къртис не успя да се задържи, подхлъзна се и залитна право към раззиналата се бездна. Улових се за един шуб¬рак и протегнах ръка към Къртис. Един миг се задър¬жахме, но ръцете ни се изплъзнаха и аз безпомощно ста¬нах свидетел как той се подхлъзна надолу към бездната. Процепът все повече се разширяваше и нов взрив на ка¬мънаци и прахоляк изригна, след което утихна. Един клон от падналото дърво силно изпращя. После нощта притихна отново.
Когато облаците прах се разсеяха, аз се пуснах от шубрака и запълзях към ръба на огромната дупка. След като получих някаква видимост, зърнах Къртис на самия й ръб, въпреки че със сигурност го бях видял как се свли¬ча надолу и пропада в дупката. Той се повлече към мен и се изправи на крака.
- Да се махаме! - извика. - Може отново да започне!
Без нито дума повече, ние се спуснахме по склона към палатките - Къртис отпред, аз, накуцвайки, подире му. Щом стигнахме, Къртис хвана и двете палатки, изс¬кубна ги от земята заедно с подпорите и ги натъпка в раниците. Аз прибрах всичко останало, и се отправихме на югозапад, докато стигнахме равнинна местност, пок¬рита с гъсти шубраци. След още половин миля болката в глезена и изтощението ме принудиха да спра.
Къртис огледа терена.
- Надявам се, че тук ще бъдем в безопасност - каза той - но по-добре да се скрием вдясно в гората.
Последвах го на петнайсетина метра навътре в гъс¬талаците.
- Тук е добре - реши той. - Да опънем палатките.
Само след минути и двете палатки бяха вдигнати и покрити с клони, и ние се спогледахме, без да можем дъх да си поемем, седнали в широкия притвор на палатката му.
- Как мислиш, какво беше това? - попитах аз.
Къртис гледаше мрачно, докато ровеше в раницата си за вода.
- Правят точно, каквото предполагах - каза той. -Опитват се да насочат генератора към отвъдно измере¬ние - той дълго пи от манерката. - Ще съсипят долината. Тези хора трябва да се спрат.
- Ами какво ще кажеш за дима, който усетихме?
- Не зная какво да мисля - каза Къртис. - Имах чувството, че доктор Уилямс е там. Струваше ми се, че едва ли не чувам гласа му, интонацията му, онова, което би казал при такава ситуация.
Погледнах Къртис в очите.
- Според мен, той наистина беше там. Къртис ми подаде манерката.
- Но как е възможно?
- Не зная - казах аз. - Но ми се струва, че беше до¬шъл специално да ти предаде нещо. Ние с Уил видяхме колко страдаше, когато Прегледът на живота му разкри, че не бе успял да се пробуди, да си спомни защо е бил роден. Беше убеден, че вие двамата е трябвало да участ¬вате в групата, за която ти споменах. Ти нищо ли не мо¬жеш да си спомниш? Той искаше да те предупреди, че насилието няма да спре тези хора. Трябва да намерим •друг подход, имайки предвид Визията на Света, за която е говорил Дейвид.
Той ме погледна в недоумение.
- Ами как стана така, че, когато земята се разтърси, те видях да падаш в онази дупка, а после се оказа на ръ¬ба й? - попитах аз.
Той изглеждаше напълно объркан.
- Не знам всъщност какво стана. Не можах да се за¬държа и започнах да падам в дупката. Но както падах надолу, ме обзе невероятно умиротворение и се отпус¬нах на нещо меко като тюфлек. Обгръщаше ме бяла мъглявина. Следващото, което осъзнах, бе, че лежа на ръба на пролома и ти си там. Допускаш ли, че доктор Уилямс може да е направил това?
- Мисля, че не - казах аз. - Нещо подобно се случи вчера и с мен. Едва не бях премазан от камъни и видях същото бяло очертание. Тук става нещо друго.
Къртис се загледа в мен и каза още нещо, но аз не отвърнах. Унесох се в сън.
- Хайде да спим - предложи той.
Къртис бе станал, когато аз се измъкнах от палат¬ката си. Утринта бе ясна, но бе паднала слана. Веднага пролича, че е ядосан от нещо.
- Не ме напуска мисълта за това, което вършат - за¬говори той и тежко въздъхна. - Нямат и намерение да се отказват. Сигурно вече са разбрали какви опустошения са нанесли на хълма. Ще пренастроят уредите известно време, но няма да се забавят да повторят експеримента. Аз мога да ги спра, но трябва да се установи къде са.
- Къртис, с насилие ще стане само още по-лошо. Не разбра ли какво искаше да ти подскаже доктор Уилямс? Трябва да се домогнем до Визията на света, за да я при¬ложим.
- Не! - провикна се той най-неочаквано, дълбоко развълнуван. - Опитвал съм вече това! Погледнах го.
-Кога?
На лицето му се изписа обърканост.
- Не зная.
- Е, на мен ми се струва, че зная - казах натъртено аз. Той ми махна да ме спре да не продължавам.
- Не искам да слушам. Това е съвсем налудничаво. Моя е вината за това, което става. Ако не бях работил за откриването на тази технология, сега нямаше да се случ¬ва това. Трябва да го спра, както мога.
И той започна да си стяга багажа. След като се поуспокоих и аз започнах да развалям палатката си, опитвайки се да размисля. След минута казах: - Вече съм изпратил за помощ. Срещнах една жена
Мая, която смята, че може да убеди хората на шерифа да проучат случая. Моля те да ми обещаеш, че ще ми да-
деш време.
Той бе коленичил до раницата си и търсеше нещо в един издут страничен джоб.
- Не мога да ти обещая нищо. Възможно е да се на-ложи да действам според случая. - Взривно устройство ли имаш в раницата? Той приближи до мен.
- Казах ти и преди, няма да засегна никого.
- Дай ми малко време - повторих аз. - Ако успея да се свържа отново с Уил, мисля, че ще мога да науча не¬що повече за Визията на света.
- Добре - отвърна той. - Ще почакам, колкото мога, но ако експериментите започнат отново, ще трябва да направя нещо.
Докато той говореше, пред очите ми отново се яви Яйцето на Уил, обгърнато от златиста светлина.
- Има ли друго енергитично място наблизо? - по¬питах аз.
Той посочи на юг.
- Чувал съм за една скална издатина на отсрещна¬та планинска верига. Но това е частна собственост, про¬дадена наскоро. Не зная кой сега й е собственик.
- Ще ида да го потърся. Ако открия мястото, може би там ще успея да се свържа отново с Уил.
Къртис прибра целия си багаж и ми помогна да опа¬ковам моя и да застеля с листа и клони мястото, където бяха опънати палатките. На северозапад се чуваше да¬лечно бумтене на коли.
- Аз ще тръгна на изток - каза той.
Кимнах и той пое, след което метнах раница през ра¬мо и тръгнах по скалистия склон на юг. Прехвърлих ня¬колко по-малки хълма и се отправих по стръмнината към планинската верига. Преполових пътя и започнах да се взирам през гъстата гора за скален навес, но нищо та¬кова не се забелязваше.
След още стотина метра отново спрях. Скална из¬датина не се очертаваше до самото било на склона. Не знаех по кой път да поема и реших да седна и да се опи¬там да се изпълня с енергия. След няколко минути се по¬чувствах по-добре и започнах да долавям пеенето на пти¬ци и крякането на дървесни жаби сред гъстите клони над главата ми, когато едър златопер орел размаха криле от гнездото си и полетя на изток над билото на планинска¬та верига.
Разбрах, че появата на птицата не е случайна, и ре¬ших да следвам полета й, както ястреба преди. Посте¬пенно склонът стана по-каменист. Натъкнах се на мал¬ко ручейче, което извираше от скалите, и напълних от¬ново манерката и си наплисках лицето. След още поло¬вин миля прекосих млада елхова горичка, и ето че пред очите ми се откри величественият скален навес. Почти половин акър от склона бе покрит с огромни тераси плъ¬тен варовик, а в най-отдалечения край от склона се бе надвесила петнайсеметрова издатина, шест метра широ¬ка, и от нея се откриваше живописна гледка към доли¬ната. В миг пред очите ми се мярна тъмнозлатистата светлина, която заобикаляше издатината.
Близо до скалата се намираше гъст храсталак и аз свалих раницата си и я затрупах с купчина листа, след ко¬ето излязох на открито и седнах на скалата. С лекота ус¬пях да извикам образа на Уил в съзнанието си и да се кон¬центрирам върху тази представа. Поех си дълбоко дъх и почувствах, че се движа.
30.09.12 14:57
rima

ИСТОРИЯ НА ПРОБУЖДАНЕТО
Щом отворих очи, озовах се в пространство, на¬ситено със синя светлина, обхванат от вече познатото ми чувство на благоденствие и умиротворение. Усетих при¬съствието на Уил вляво от мен.
Както и преди, той изглеждаше невероятно облек¬чен и щастлив, че съм се върнал. Дойде по-близо и про¬шепна:
- Тук сигурно ще ти хареса.
- Къде се намираме? - попитах аз.
- Погледни ме по-отблизо. Поклатих глава:
- Трябва първо да поговорим. Неотложно е да отк¬рием къде се провежда експериментът и да го спрем. Те унищожиха билото на един хълм. Кой знае какво още мо¬гат да сторят.
- И какво ще правим, като го открием? - попита Уил.
- Не зная.
- Аз също. Кажи ми какво се случи.
Затворих очи и се опитах да се концентрирам, след което описах как бях видял Мая отново, по-специално как тя отхвърли моето предположение, че е част от групата.
Уил кимна без коментар.
По-нататък разказах за срещата си с Къртис, за кон¬такта с Уилямс и за това как едва се бяхме измъкнали от разрушенията вследствие експеримента.
- Ти си осъществил контакт с Уилямс ли? - попита Уил.
- Не в буквалния смисъл. Не контактувахме пряко, както ти и аз. Той по някакъв начин сякаш влияеше вър¬ху мислите, които се пораждаха в съзнанието ни. Имах чувството, че това са неща, които на някакво ниво са ми познати; в същото време и двамата с Къртис изразявах¬ме онова, което той ни подсказваше. Колкото и да е странно, мисля, че присъстваше там.
- И какво успя да ви подскаже?
- Потвърди онова, което двамата с теб наблюдавах¬ме по отношение на Мая. И че човек може да си припом¬ни не само личната визия на раждането си, но и едно по-всеобхватно познание, което се отнася до смисъла на чо¬вешкия живот като цяло и начина, по който да го осъще¬ствим. Ако постигнем това познание, ще повишим сво¬ята енергия и ще сложим край на Страха... и на този експеримент. Той нарече това Световна Визия.
Уил мълчеше.
- Ти как мислиш? - попитах аз.
- Разкрили са ти се нови страни на Десетото откро¬вение. Моля те да ме разбереш правилно - и аз като теб смятам, че въпросът е неотложен. Но единственият
начин, по който можем да помогнем, е да продължим да изследваме Отвъдното, докато разберем повече за тази по-всеобхватна Визия, която Уилямс се е опитал да ти предаде. Сигурно има начин да си я спомним.
Нещо се раздвижи в далечината и привлече погле¬да ми. Девет или десет ясно очертани силуета, съвсем ле¬ко разфокусирани, приближиха на петнайсетина метра разстояние. Зад тях имаше още десетки, обгърнати от обичайната жълтеникава мъглица. Излъчваха едно осо¬бено сантиментално и носталгично настроение, което познавах добре.
- Знаеш ли кои са тези души? - попита Уил и широ¬ко се усмихна.
Погледнах групата и я почувствах близка. Напом¬няше ми нещо, което не можех да разбера докрай. Кол¬кото повече гледах духовната група, толкова повече емо¬ционалната ми връзка с нея ставаше по-силна - отвъд всичко, което можех да си спомня, че съм преживявал. Познавах тази близост, струваше ми се, че съм бил тук и преди.
Групата приближи на шест метра от мен и аз се по¬чувствах още по-опиянен и приет. Целият се предадох на това чувство. Исках само напълно да се потопя в него, изпитвайки истинско щастие може би за първи път в жи¬вота си. Почувствах се приет и обичан.
- Позна ли я? - повторно попита Уил. Обърнах се към него и го погледнах.
- Това е моята духовна група, нали?
При тази мисъл в мен нахлуха спомени, Франция през тринайсети век, манастир, дворът на манастира. Заобиколен съм от група монаси, смях, сърдечност, пос¬ле тръгвам сам по един горски път. Срещам двама опърпани мъже, отшелници. Те ме молят да им помогна да съхранят някакви тайни ръкописи. Отърсих се от видението и погледнах Уил, ненадейно обзет от страх. Какво ли ми предстоеше да видя? Опитах да се концентрирам, и духовната ми група приб¬лижи на още метър.
- Какво стана? - попитах Уил. - Не разбирам съвсем. Описах му какво бях видял.
- Опитай да продължиш видението си - предложи Уил.
Видях отново отшелниците и разбрах, че те са чле¬нове на тайния францискански орден „Спиритуалисти", наскоро изключени от църквата, след като папа Селестин Пети бе свален.
- Папа Селестин ли? - погледнах Уил. - Чу ли това? Никога не съм знаел, че е имало папа с такова име.
- Имало е в края на тринайсети век - потвърди Уил. - И когато през шестнайсети век се откриват перуанските руини, където в крайна сметка бе намерено Деве¬тото откровение, те били назовани с неговото име.
- Какви са тези „спиритуалисти"?
- Това са група монаси, които са вярвали, че може да се постигне по-висша степен на познание като се от¬къснат от човешката цивилизация и се върнат към съ¬зерцателен живот сред природата. Папа Селестин е под¬държал тази идея и дори самият е живял известно вре¬ме в една пещера. Свален е бил, разбира се, и подир туй повечето от сектите на спиритуалистите са били зак-леймени като гностици и изключени от църквата.
Споходиха ме още спомени. Двамата отшелници бя¬ха поискали моята помощ и аз с неохота се срещнах с тях дълбоко в гората. Нямах избор; така внушителни бяха погледите им и безстрашното им поведение. Казаха ми, че съществуват стари документи, които има опасност да бъдат загубени завинаги. Аз ги бях пренесъл по-късно в манастира и ги бях прочел на свещ в стаята си, при зак¬лючени врати.
Тези документи бяха стари латински преписи на
Деветте откровения и аз се бях съгласил да ги препиша преди да е станало твърде късно, тъй че работех всеки свободен миг, преписвайки десетките страници. По ед¬но време бях така очарован от Откровенията, че се опи¬тах да убедя отшелниците да ги направят публично дос¬тояние. Те твърдо отказаха, като ми обясниха, че тези до¬кументи са били пазени много векове, изчаквайки мо-мента, когато църквата ще може правилно да ги разбере. Когато ги попитах какво означава това, те ми обясниха, че Откровенията няма да бъдат приети, докато църква¬та не се примири с така наречената гностична дилема.
Не зная как си спомних, че гностиците са ранни християни, които са вярвали, че търсещите Бога трябва не само да благоговеят пред Христос, но и ревностно да му подражават в духа на Петдесетницата. Те са се стре¬мили да опишат това подражание във философски тер¬мини, като практически метод. Когато ранната църква е формулирала своите канони, гностиците са били сче-тени за съзнателни еретици, които отказват да предадат целия си живот на Бога, въз основа на чиста вяра. Ран¬ната църква е смятала, че за да бъде истински вярващ един човек, той трябвало да се откаже от разбирането и анализа и да живее чрез божественото откровение, след¬вайки волята на Бога във всеки един миг, но без да же¬лае да разбира всеобхватния промисъл.
Като обвиняват църковната йерархия в тираничнист, гностиците са се опитвали да докажат, че техните разбирания и методи имат за цел всъщност да помогнат на хората „да следват Божията воля", което изисква църквата, а не да служи на Бога само на думи, както то¬ва правят църковните служители.
В крайна сметка гностиците загубват и биват про¬гонени от всички църковни постове и текстове, а техни-те убеждения изчезват и започват да се разпространяват чрез различни тайни секти и общности. Дилемата обаче остава. Докато църквата поддържа гледището за пре-образуващата роля на духовната връзка с божественото и в същото време преследва всеки, който говори откри¬то за тази специфична опитност, за това как фактичес¬ки може да се постигне такова съзнание, как се прежи¬вява то - дотогава „царството в душите" ще си остане са¬мо интелектуална концепция в рамките на църковната доктрина и Откровенията ще бъдат смазвани всеки път, щом се открият.
В онзи момент аз изслушах с внимание отшелни¬ците, и нищо не им казах, но вътрешно не бях съгласен с тях. Сигурен бях, че бенедиктинският орден, към кой¬то принадлежах, ще прояви интерес към тези писания. Особено някои отделни монаси. По-късно, без да уведо¬мя спиритуалистите, аз дадох едно копие на мой приятел, който бе най-близкият съветник на кардинал Николас в моя район. Реакцията не закъсня. Чу се, че кардиналът е извън страната, но аз бях предупреден да престана да говоря по този въпрос каквото и да било и веднага да за¬мина за Неапол, за да доложа за онова, което бях отк¬рил пред по-висшестоящите от кардинала. Уплаших се и веднага раздадох ръкописи на колкото се можеше по¬вече хора от ордена, надявайки се да получа подкрепа от други монаси, които проявяваха интерес.
За да отложа повикването, симулирах тежко нара¬няване в глезена и написах серия от писма, в които обяс¬нявах, че не мога да ходя. И така отлагах пътуването си с месеци, докато преписах колкото се може повече ко¬пия в своето уединение. И ето, една нощ, по пълнолуние, войници разбиха вратата ми, биха ме жестоко и ме за¬караха с превързани очи в замъка на един местен благо-родник, където бях поставен в дървени стегалки за кра¬ката и така останах дълги дни, преди да бъда обезглавен.
Ужасът от спомена за смъртта ме накара да изпи¬там отново страх и силна болка в наранения глезен.
Духовната ми група дойде още по-близо и аз успях да се овладея. Въпреки това, все още бях донякъде объркан. Уил ми кимна с глава в знак, че е станал свидетел на ця¬лата история.
- Оттук идва проблемът ми с глезена, нали? - попитах.
- Да - отвърна Уил. Погледнах го в очите.
- Ами какво ще кажеш за останалите спомени? Разбра ли в какво се състои гностическият проблем? Той кимна и открито ме погледна.
- Защо смяташ, че църквата е създала такъв проб¬лем? - попитах аз.
- Защото ранната църква се е страхувала да признае, че Христос е дал образец за начин на живот, към който всеки от нас може да се стреми, макар че това ясно е ка¬зано в Писанието. Страхували са се, че такава постанов¬ка може да даде на отделните хора изключителна сила, затова са й се противопоставили. От една страна църков¬ните служители подтикват вярващите да търсят мистич¬ното царство на Бог в душата си, да долавят с интуици¬ята си Божията воля и да се изпълват със Светия дух. От друга страна те заклеймяват като богохулство всякакви разисквания за това как може да се постигне това състо¬яние, стигайки често директно до убийство, за да запа¬зят своята власт.
- Значи е било глупаво от моя страна да се опитвам да разпространявам Откровенията.
- Не бих казал глупаво - размишляваше Уил, - а по-скоро недипломатично. Бил си убит, защото си се опи¬тал да наложиш едно разбиране, за което културата още не е била подготвена.
Погледнах Уил в очите и после отново се съсредо¬точих към онова, което знаеше групата, озовавайки се отново в деветнайсти век, по време на войните. Видях се на срещата на племенните вождове в долината, отново със същия товарен кон, очевидно малко преди да тръгна. Като планинец и трапер, аз бях приятел както с тузем¬ците, така и с преселниците. Почти всички индианци ис¬каха война, но Мая бе успяла да убеди някои от тях за пос¬тигане на мир. Мълчаливо слушах и двете страни, пос¬ле видях как повечето от вождовете си тръгнаха.
Тогава Мая приближи към мен.
- Предполагам, че тръгваш и ти.
Аз утвърдително кимнах с глава, като й казах, че щом тези местни вождове и лечители не могат да раз¬берат нейното дело, то какво остава за мен.
Тя ме погледна така, сякаш й се надсмивах, след ко¬ето се обърна към една друга жена. Чарлин! Неочаквано си спомних, че и тя беше там; беше индианка, която при¬тежаваше голяма сила, но бе често пренебрегвана от за¬вистливите мъже-лечители, поради своя пол. Тя, изглеж¬да, знаеше нещо важно от опита на предците, но никой не искаше да я чуе.
Видях как ми се искаше да остана, да подкрепя Мая, да открия чувствата си към Чарлин, но в края на краища¬та си тръгнах, вероятно под въздействие на подсъзнател¬ния спомен за грешката, която бях направил през три¬найсети век. Искаше ми се само да избягам, да избегна отговорността. Житейската ми програма бе предоп¬ределена: ловувах, за да доставям кожи, справях се с жи¬вота и не бих се изложил на риск за никого. Нищо пове¬че не желаех. Ако се очаква нещо повече от мен, след¬ващия път.
Следващия път ли? Пренесох се напред във време¬то и се видях обърнат към Земята, обмислящ настояще¬то си превъплъщение. Пред очите ми се разгръщаше Рождената ми визия, аз виждах всички възможности да преодолея своята неохота да предприемам действия и да заемам позиция. Представих си как мога да се възполз¬вам от възможностите, които ми дава семейството на родителите ми - духовната чувствителност на майка ми, за¬вършеният характер и духовитостта на баща ми. Дядо ми щеше да възпита у мен връзка с природата, а чичо ми и леля ми да ми бъдат образец за ред и дисциплина.
Обкръжен от толкова силни характери, аз бързо мо¬жех да осъзная своята склонност към самозатваряне. Поради техния егоцентризъм и големи изисквания, пър¬воначално щях да се опитам да се скрия в себе си, да не възприемам онова, което трябваше да ми внушат, ала след това щях да преодолея този страх, да осъзная поло¬жителната насока, която са ми дали, и да се освободя от тази своя склонност към самозатваряне, за да мога пъл¬ноценно да следвам жизнения си път.
Това щеше да бъде идеална подготовка, за да започ¬на да следвам духовния път, който ми бяха открили Откровенията преди векове. Щях да изследвам психоло¬гическите постановки за човешкото развитие, опита на източната мъдрост, мистиците на Запада и тогава евен¬туално щях да се натъкна на Откровенията отново, точ¬но в момент, когато хората бяха готови да ги възприемат. Цялата тази подготовка и работа, щеше да ми помогне по-нататък да изследвам Откровенията и това как те променят човешката култура. И да стана част от група¬та на Уилямс.
Откъснах се и погледнах към Уил.
- Какво има? - попита той.
- И при мен нещата не се получиха по най-идеалния начин, Имам чувството, че съм пропуснал подготвител¬ния период. Не съм се освободил дори от моята само-затвореност. Толкова много книги не успях да прочета, толкова много хора, от които имаше какво да науча, съм пренебрегнал. Когато се връщам назад сега, имам чувс¬твото, че съм пропуснал всичко.
Уил едва не се разсмя.
- Никой от нас не може да следва Рождената си Визия съвсем точно.
После внезапно млъкна и се вторачи в мен.
- Разбираш ли какво правиш тук в момента? Ти то-кущо си спомни идеалния начин, по който си искал да протече животът ти и който щеше да ти донесе пълно удовлетворение. И щом се обърнеш към действителния си живот, ти се изпълваш със съжаление, също както Уилямс след смъртта си, когато осъзна всички пропус¬нати възможности. Но на теб ти се дава възможност да го осъзнаеш сега, да направиш преглед на живота си е този момент.
Не можех напълно да го разбера.
- Не виждаш ли? Това трябва да е ключова част от Десетото откровение. Вече знаем, че интуицията, която имаме, и чувството ни за предопределение в живота са припомняния на Рождената ни визия. Шестото открове¬ние ни дава ключ за освобождаване от властните ни драми, което ни помага да анализираме, къде сме се от¬клонили от пътя и не сме успели да се възползваме от дадените ни възможности, за да можем отново да наме¬рим правилната посока, в съгласие с предназначението, с което сме дошли. Този процес започва да става все по-съзнателен. В миналото човек е можел да направи Прег¬лед на своя живот едва подир смъртта си, сега е възмож¬но да постигнем такова пробуждане на съзнанието, още докато сме живи, и да започнем да гледаме по друг на¬чин на смъртта, както обещава Десетото откровение.
Едва сега започнах да разбирам.
- Значи, затова хората идват на Земята - за да си при¬помнят системно, постепенно да се пробуждат.
- Точно така. Най-сетне започваме да осъзнаваме един процес, който е бил неосъзнат от самото начало на човешката история. Преди да се родят, хората винаги са имали Рождена визия, която след раждането им става не-съзнавана и започва да се долавя само като смътна интуиция. Първоначално, в ранните времена на човешката история, разликата между намеренията, с които сме ид¬вали на тази Земя и реалното им осъществяване е била много голяма, но с течение на времето тя все повече се смалява. Наближава моментът, когато ще започнем да си припомняме всичко.
В този момент духовната ми група отново привле¬че моето внимание. Мигновено съзнанието ми се пренесе на още по-високо ниво и всичко, което каза Уил получи потвърждение. В наши дни най-сетне ние имаме възмож¬ност да започнем да гледаме на историята не като на кър¬вава битка между човекоподобни животни, които най-егоистично са се научили да господстват над природата и да оцеляват с по-голяма изисканост, като са се оттег¬лили от живота в джунглата, за да създадат огромна и сложна цивилизация. По-скоро можем да започнем да гледаме на човешката история като на духовен процес, като на едно по-дълбоко и целенасочено усилие на ду¬шите, поколение след поколение, живот след живот, през всички векове, към една единствена цел: да си припом¬ним онова, което вече сме знаели в Отвъдното, и да све¬дем това познание до съзнанието си на Земята.
Огромна холографска картина се откри пред очите ми и аз можах да видя цялата сага на човешката история. Представата ме увлече така, сякаш сам вземах участие в нея миг подир миг.
Станах свидетел на зараждането на съзнанието. Пред очите ми се простираше огромна, ветровита рав¬нина, някъде в Азия. В далечината нещо се движеше -малка група от хора, необлечени, събираха диви плодове. Както ги наблюдавах, започнах да долавям мисленето на този период. В тясна връзка с ритъма и звуците на приро¬дата, ние, хората, живеехме и действахме инстинктивно.
Ежедневният ни живот се състоеше в търсене на храна и спазване на мястото ни в племенната йерархия. Власт¬та беше в ръцете на физически силните и приспособимите и ние приемахме нашето място в йерархията по съ¬щия начин, както непрестанните трагедии и трудности в живота - без да се замисляме.
Наблюдавах как отминаха хиляди години и безброй поколения живееха и умираха. Постепенно някои хора за¬почнаха да изпитват неудовлетворение от начина си на живот. Виждайки как дете умира в ръцете им, тяхното съзнание се пробуждаше и те си поставяха въпроса: защо? И как може да се предотврати това в бъдеще. Тези хора започваха да се самоосъзнават - да разбират, че са тук и сега, че живеят. Успяваха да преодолеят своите ав¬томатични реакции и да погледнат по-цялостно на жи¬вота. Те започваха да разбират, че в живота се повтарят вечно циклите на слънцето, луната и сезоните, но човеш¬кият живот има своя край. Какъв бе неговият смисъл тогава?
Наблюдавайки тези мислещи хора, аз неочаквано започнах да долавям Рождените им визии; те бяха дош¬ли на Земното ниво със специалното предназначение да поставят началото на екзистенциалното пробуждане на човечеството. Макар че не можех съвсем да видя, знаех, че те носят в съзнанието си и по-висшето предначерта-ние на Световната визия. Преди да се родят, те са знаели, че човечеството е поело по дълъг път, който само те мо¬гат да видят. Знаели са обаче и това, че напредъкът по този път трябва да се завоюва с всяко следващо поколе¬ние - защото пробуждайки се за едно по-висше пред¬назначение, в същото време ние губим спокойствието на безсъзнателното състояние. Наред с вълнението и чувс¬твото за свобода от съзнанието, че сме живи, бяхме об¬хванати от страх и несигурност, защото още не разбирах¬ме смисъла на нашия живот.
Видях, че дългата история на човечеството се дви¬жеше от тези две противоположни начала. От една стра¬на, ние се ръководехме от своите предчувствия, от съз¬нанието, че животът има определена цел и културата се развива в посока, каквато само ние като хора, с нашия кураж и мъдрост, можем да им дадем. Съдейки по сила¬та на тези чувства, ние имахме основание да мислим, че колкото и несигурен да изглеждаше животът, всъщност ние не бяхме сами, че имаше смисъл и цел, скрита зад съществуването.
От друга страна, често изпадахме в плен на обрат¬ния порив, предавахме се на Страха, понякога губехме от очи смисъла на живота и се отдавахме на отчаянието от чувството за самота и изоставеност. Страхът ни караше да заемаме отбранителна позиция, да се стремим да има¬ме власт, да черпим енергия от останалите и да се про¬тивопоставяне на промяната и еволюцията, независимо че бихме могли да познаем нещо по-добро и ново.
Съзнанието все повече се пробуждаше, хилядолети¬ята минаваха и аз виждах как хората постепенно започ¬ват да се обединяват в по-големи групи, следвайки естес¬твения си стремеж да се идентифицират с повече хора, да образуват по-сложни обществени организации. Виж¬дах, че този порив е свързан със смътното предчувствие, напълно познато в Отвъдното, че човешката съдба на Земята трябва да еволюира в посока към обединяване. Следвайки това предчувствие, ние започвахме да осъзнаваме, че можем да еволюираме отвъд номадския жи¬вот, в който събирахме храна и ловувахме, и да започнем да култивираме земните растения и да използваме пло¬довете им по-регулярно. По същия начин можехме да опитомяваме и отглеждаме животните наоколо ни и та-ка да си осигурим постоянно протеини и свързаните с тях продукти. Образите на Световната визия бяха дълбоко запечатани в нашето подсъзнание като архетипи и ни тласкаха към промяна, която беше между най-драматич¬ните в човешката история - скокът от номадския живот към установяване на селища.
Тези земеделски и скотовъдни общности започна¬ха да стават все по-сложни, хранителните стоки, които вече бяха в повече, дадоха тласък на търговията и поз¬волиха на човечеството да формира първите професи¬онални групи - на овчарите, строителите и тъкачите, пос¬ле на търговците, каменоделците и войниците. Скоро след това бе създадена писмеността и смятането. Ала предизвикателствата на природата и на живота продъл¬жаваха да занимават съзнанието на ранното човечество и безмълвния въпрос си оставаше. Защо сме живи? Как¬то и преди, аз наблюдавах Рождените визии на онези индивиди, които се стремяха да разберат духовната ре-алност на по-високо ниво. Те бяха дошли в Земното измерение, за да издигнат човешкото съзнание до Бо¬жественото начало, но първоначално интуициите им за божественото си оставаха мъгляви и незавършени, при¬емайки политеична форма. Човечеството започваше да признава множество жестоки и взискателни богове, ко¬ито съществуваха извън нас и управляваха времето, се¬зоните и плодородието. Нашето чувство за несигурност ни караше да омилостивяваме тези богове с обреди, ри¬туали и жертвоприношения.
След хиляди години множеството земеделски общ¬ности започнаха да се свързват и да формират по-голе¬мите цивилизации на Месопотамия, Египет, Индуската равнина, Крит и Северен Китай, като всяка от тях си съз¬даваше собствени версии на боговете на природата и животните. Подобни богове обаче не можеха задълго да успокоят тревогата. Аз наблюдавах как поколения от ду¬ши идваха в земното измерение да донесат посланието, че на човечеството е предопределено да напредва, като споделя и обменя познанията, до които достига. Обаче
веднъж дошли тук, тези индивиди се подчиняваха на Страха и тяхното вътрешно усещане се деформираше в подсъзнателна потребност да властват, доминират и на¬лагат своя живот над другите посредством сила.
Така бе положено началото на ерата на империите и тираните, когато един велик вожд идваше на мястото на друг, за да обедини своя народ и да завоюва колкото се може повече земи, убеден, че възгледите на неговата култура трябва да бъдат възприемани от всички. През ця¬лата тази епоха обаче, многобройните тирани винаги на свой ред биваха побеждавали и попадаха под робството на по-голям и по-силен културен възглед. В продълже¬ние на хиляди години различни империи вземаха надмо¬щие в човешкия живот, налагайки своите разбирания, своя икономически план и военни технологии, само за да станат по-късно жертва на по-силните и по-органи¬зирани империи. Макар и много бавно, старите идеи все пак постепенно биваха изместени.
Виждах, че колкото бавен и кървав да беше този процес, ключовите истини постепенно си проправяха път от Отвъдното във физическото измерение. Една от най-важните между тези истини - нова етика на взаимоот¬ношенията - започна да си прокарва път в цялата все¬лена, но получи най-ясно изражение във философията на древна Гърция. В миг видях Рождените визии на хиляди хора, родили се в гръцката култура, всеки от които се на¬дяваше да си спомни прозрението, което е имал преди раждане.
Поколения наред те бяха ставали свидетели на без¬смислиците и несправедливостта, на непрестанното на¬силие на човечеството и знаеха, че хората могат да преодолеят навика си да се бият и побеждават останалите и на негово място да установят нова система да споделят идеите си, да зачитат суверенните права на всеки да има свое мнение, независимо от физическата му сила -взаимоотношения, които вече бяха познати и осъщест¬вявани в Отвъдното. Наблюдавах как тези нови взаимо¬отношения започват да се проявяват и да се налагат на Земята, получавайки названието Демокрация.
При този начин на споделяне на идеите, общуване¬то между хората все пак понякога дегенерираше до бор¬ба за власт, породена от чувство за несигурност, но сега поне, за първи път във времето, това ставаше по силата на аргументите, а не с физическа сила.
В същото време още една повратна идея, на която й е било съдено напълно да трансформира човешкото раз¬биране на духовната реалност, се бе появила в писме¬ните паметници на един малък народ в Близкия изток. Аз можах да видя Рождените визии на мнозина от защит¬ниците на тази идея. Тези хора, родени в юдейската култура, знаеха преди раждането си, че ние с право пре-дусещаме наличието на Божествено начало, но си го представяме напълно изопачено. Концепцията ни за много богове е само фрагментарна картина от едно по-голямо цяло. Всъщност, те осъзнават, че има само един бог - бог, който и според техните възгледи, е все още взискателен, заплашителен и патриархален - и все още е извън самите тях - но за първи път е личностен и от¬говорен и е единственият творец на всички човеци.
Продължавах да наблюдавам как интуицията за единно Божествено начало се явява и получава яснота в културите по целия свят. В Китай и Индия - продължи¬телно време лидери в технологическото, търговското и социалното развитие - религиите на индуизма, будизма и други източни религии налагат ка Изтока един по-съ¬зерцателен поглед към света.
Създателите на тези религии са предусещали, че Бог е повече от личност. Бог е сила, съзнание, което може
да се постигне само в състояние на просветление, както бива определяно. Вместо просто да се опитват да се ха¬ресат на Бог, като се подчиняват на определени закони и ритуали, източните религии са търсили вътрешна връз¬ка с Бога като промяна на съзнанието, отваряне на съз¬нанието към хармонията и онази сигурност, които съ¬ществуват постоянно.
Погледът ми бързо се премести към Галилейско мо¬ре и аз започнах да виждам, че идеята за единен Бог, на която й бе съдено да трансформира западната култура, постепенно еволюираше от представата за Бог извън нас, патриархален и осъждащ, към представата на Изтока, идеята за вътрешен Бог, Бог, чието царство е вътре в душите. Станах свидетел на това как един човек слезе в земното измерение, спомняйки си почти цялата своя Рождена визия.
Той знаеше, че е тук, за да влее нова енергия в света, нова култура, основана на любовта. Неговото послание беше такова: единният Бог е Свещен дух, божествена енергия, чието присъствие може да се усети и преживее. Постигането на духовно съзнание не означава само риту-али, жертвоприношения и публични молитви. То озна¬чава едно по-дълбоко покаяние; покаяние, което предс¬тавлява вътрешно психологическа трансформация, осно¬вана на преодоляването на пристрастията на егото, тран¬сцедентално „себеотдаване", което води до истински ре¬зултати в духовния живот.
Когато започна да се разпространява това послание, аз станах свидетел как най-влиятелната от всички импе¬рии, Римската, бе обхваната от новата религия, и разп¬ространи идеята за единния вътрешен бог по цяла Евро¬па. Когато по-късно варварите я нападнаха от север и унищожиха империята, тази идея бе утвърдена във фе¬одалното общество на последвалия християнски свят.
В този момент отново видях призивите на гностиците, които подтикваха църквата да се съсредоточи по-пълно към вътрешното трансформативно преживяване, на примера на Христовия живот, който всеки да следва. Видях как църквата бе обзета от Страха, тъй като вода¬чите й чувстваха, че могат да загубят своята власт, и предпочитаха да строят доктрината си около могъщата йерархия на църковните служители, които се представя¬ха за посредници, предаващи Светия дух на хората. Всич¬ки текстове, свързани с гностицизма, бяха обявени за еретични и изхвърлени от Библията, макар че мнозина хора идваха от Отвъдното измерение с намерението да разширят представите и да демократизират новата рели¬гия. Това беше време на голям Страх и опитите да се ус¬танови връзка с други култури бяха отново подтиснати от стремежа към власт и надмощие.
Тук отново видях тайните секти на бенедиктинците и францисканците, които се стремяха да възстановят благоговението пред природата и вътрешното преживя¬ване на божественото. Тези хора бяха дошли в земното измерение с предчувствието, че гностическото противо¬речие ще бъде в крайна сметка разрешено, и с намере¬нието да запазят древните текстове и ръкописи, докато дойде това време. Отново видях злополучния си опит да направя това познание публично достояние прежде¬временно, което бе довело до смъртта ми.
И все пак, ясно виждах, че на Запад се разгръща но¬ва ера. Могъществото на църквата започна да се оспор¬ва от друга социална единица: националната държава. Колкото повече народите на земята започнаха да се самоопознават, толкова повече ерата на великите импе¬рии вървеше към края си. Идваха нови поколения, успя¬ващи интуитивно да прозрат, че нашето предопределе¬ние е в обединяването. Те работеха за формиране на на¬ционалното самосъзнание, основано върху общ език и тясно свързано с определена суверенна страна. Тези държави все още бяха под властта на автократични лидери, които често си въобразяваха, че управляват с право, да¬дено им от Бога, но започваше да се създава една нова човешка цивилизация с признати граници, с парични еди¬ници и търговски обмен.
Когато богатството и книжовността достатъчно се развиха, в Европа бе поставено началото на всеобщ Ренесанс. Рождените визии на много от неговите предс¬тавители преминаха пред очите ми. Те знаеха, че чове¬чеството е предопределено да развие могъща демокра¬ция, и идваха с надеждата да спомогнат за това. Бяха от¬крити писанията на гърците и римляните, които стиму-лираха техните спомени. Основани бяха първите демок¬ратични парламенти и се чуваха призиви да се сложи край на „божествената" власт на кралете и на кървавия диктат на църковните служители над духовната и общес¬твена реалност. Скоро възникна протестантската Рефор¬мация, която поддържаше, че хората могат непосредст¬вено да се приобщават към Светите писания и да имат пряка връзка с Божественото.
В същото време хора, които се стремяха към пове¬че власт и свобода, започваха да изследват Американс¬кия континент - едно обширно земно пространство, ко¬ето символично се намираше между културите на Из¬тока и Запада. Наблюдавайки Рождените визии на евро¬пейците, които най-силно желаеха да проникнат в този нов свят, аз видях, че те започнаха да съзнават, че тази земя е вече населена и че те можеха да осъществят кон¬такт и да се преселят тук само със съгласието на мест¬ното население. Дълбоко в себе си съзнаваха, че амери¬канците са предопределени да дадат нова основа на Европа, която бързо започва да губи чувството си за сакрална близост с природната среда и да се отдава на ги¬белен секуларизъм. Културата на американските тузем¬ци, макар и не съвършена, можеше да даде модела, от който европейското съзнание да почерпи, за да възста¬нови корените си.
Поради Страха обаче, тези хора успяха да почувст¬ват интуитивно само порива да се преселят, предусещай¬ки една нова свобода на духа и живота, ала без да могат да се освободят от нуждата си да властват и покоряват, за да осигурят собствената си сигурност. Важните исти¬ни на местните култури бяха погубени с неукротимия стремеж да се използват огромните природни ресурси на района.
Междувременно в Европа Ренесансът продължа¬ваше и аз започнах да съзерцавам пълното разгръщане на Второто откровение. Способността на църквата да диктува реалността започваше да намалява и европейци¬те се чувстваха като пробудени за нов поглед върху жи¬вота. Благодарение на куража на неизброимо много хора, всички вдъхновени от интуитивните си спомени, наука¬та започна да се разгръща като демократичен процес на изследване и опознаване на света, сред който живееха хората. Научният метод, който се състоеше в това, да се изследва определен аспект на природния свят, да се нап¬равят заключения и да се предложи този възглед на останалите, бе възприет от всички като градивен процес, който да ни помогне в крайна сметка да разберем какъв е смисълът на човешкото съществувание на тази пла¬нета, включително и на нашата духовна същност.
Ала църковните служители, обхванати от страх, се стремяха да задушат тази нова наука. Оформиха се две враждуващи страни, докато най-сетне се стигна до ком¬промис. На науката се даваше правото да изследва външ¬ния, материалния свят, ала тя трябваше да остави духов¬ните явления на диктата на все още влиятелните църков¬ни служители. Целият вътрешен опит - високите нива на съзнание на човека, когато възприема красотата и природата, интуитивните прозрения, знаменателните
случайности, всички междуличностни отношения, дори и сънищата - всичко това в началото е било изключено от обсега на новата наука.
Независимо от тези ограничения, науката все пак за¬почва да обяснява физическия свят и да дава полезна ин¬формация за развитието на търговията и използването на природните ресурси. Човечеството придоби по-голя¬ма икономическа стабилност и ние постепенно започнах¬ме да губим чувството си за сакралност и за съкровени¬те въпроси, за смисъла на живота. Решихме, че е по-доб-ре да осигурим живота си и да изградим един по-сигурен свят за нас и нашите деца. Постепенно стигнахме до об¬щото разбиране, че не съществува живот след смъртта, и заживяхме с илюзията, че този свят се свежда до ви¬димостта и обяснимите явления и в него няма никаква мистика.
Интуицията ни за духовното начало бе изтласкана в подсъзнанието. В условията на разрастващия се мате¬риализъм, на Бога можеше да се гледа като на един далечен, незаинтересован Бог, който е създал вселената, но после я оставил да се развива по нейните механични закони, като програмиран механизъм, в който неотмен¬но действа причинно-следствена логика, а между слу-чайностите няма никаква връзка.
Тук обаче аз видях Рождените визии на много хора от този период. Те идваха със съзнанието, че технологи¬ческото развитие и развитието на производството са важни, защото в бъдеще щяха да се осъществяват без да се замърсява околната среда и да дадат на човечеството невероятна свобода. Но във времето, по което се раж¬даха, те успяваха да си припомнят само най-общата си интуиция да градят, да създават блага и да работят, стриктно придържайки се към демократичния идеал.
Преместих поглед и видях, че тази интуиция не се проявяваше никъде с такава сила, както при създаването на Съединените щати, тяхната демократична консти¬туция и икономическа система. Като един грандиозен експеримент, Америка създаваше условия за бърз обмен на идеи, с какъвто щеше да се характеризира бъдещето. Ала отвъд видимата страна на нещата, посланията на американските туземци, на африканските туземци и на други народи, на чиито гръб се осъществяваше амери¬канският експеримент, надигаха глава да бъдат чути и да бъдат интегрирани в европейското съзнание.
През деветнайсти век бяхме на прага на втората го¬ляма трансформация в човешката култура - трансфор¬мация, която щеше да се основава върху новите енергий¬ни ресурси на петрола, парната машина и накрая елект¬ричеството. Човешката икономика бе достигнала огром¬ни размери и създаваше повече продукти от когато и да било преди, благодарение растежа на новите технологии. Хората масово се преместваха от селскостопанските ра¬йони в големите градски центрове на производство, про¬меняйки начина си на живот и вземайки участие в нова¬та, основана на специализацията на труда индустриал¬на революция.
По онова време повечето вярваха, че един основан на
30.09.12 14:58
rima

ВЪТРЕШНИЯ АД

Целият потръпнах, когато се взрях в околния мрак. Смътното чувство на ужас в началото, определено пре¬минаваше в усещане за самота и отчаяние.
- Попадал ли си тук и по-рано? - попитах Уил.
- Само отдалеч - отвърна той. - Не и насред него. Чувстваш ли колко е студено?
Кимнах и в този миг видях нещо, което се движеше.
- Какво е това? Уил поклати глава:
- Не зная със сигурност.
Въртящо се безплътно кълбо приближаваше към нас.
- Сигурно е друга духовна група - казах аз.
С приближаването им аз се опитах да насоча цяло¬то си внимание към мислите им, чувствайки още по-го¬ляма самота, дори гняв. Опитах се да се отърся от тези чувства, да стана по-отворен.
- Почакай - едва достигна до мен гласът на Уил. -
Още нямаш достатъчно сили.
Беше твърде късно. Внезапно попаднах сред гъста тъма и отвъд нея в някакъв голям град. Огледах се ужа¬сен, стараейки се да запазя разума си, и разбрах, че ар¬хитектурата е от деветнайсти век. Озовал се бях на една многолюдна улица и виждах в далечината да се извися¬ва кубето на някаква централна сграда. Първоначално си помислих, че наистина съм се озовал назад във вре-мето, но някои аспекти на реалността не съвпадаха: хо¬ризонтът избледняваше в странно сив цвят, небето бе маслиненозелено, подобно на небето над офиса, който бе конструрирало съзнанието на Уилямс, когато той не искаше да разбере, че е умрял.
Ненадейно забелязах четирима души, които ме наб¬людаваха от отсрещния ъгъл на улицата. Направо се смръзнах на мястото си. Бяха добре облечени, а едини¬ят бе вирнал глава и пушеше дълга цигара. Другият пог¬ледна часовника си и го върна обратно във вътрешния си джоб. Те изглеждаха изискани, но зли.
- Всеки, който знае какво е ярост, е мой приятел -чу се нисък глас зад гърба ми.
Обърнах се и видях едър закръглен мъж, също доб¬ре облечен, с широкопола мека шапка, който приближа¬ваше към мен. Изразът на лицето му ми беше познат; бях го виждал и по-рано. Но къде?
- Не обръщай внимание на онези - добави той. - С тях не е трудно да се справи човек.
Погледнах едрата му, прегърбена фигура и подвиж¬ните му очи и внезапно си спомних кой е. Това беше ко¬мандирът на федералната армия, който ми се бе явил във виденията от войната през осемнайсти век, онзи, кой¬то отказа да се срещне с Мая и заповяда да бъдат напад¬нати туземците. Сигурно всичко това е самоизмама, по¬мислих си аз. Сигурно той възпроизвежда някаква ситу¬ация от живота си, за да не осъзнае, че е мъртъв.
- Това не е реално - изтърсих аз. - Ти си....мъртъв. Той, изглежда, не обърна никакво внимание на ду¬мите ми.
- Та значи какво направи, за да се отървеш от она¬зи банда чакали?
- Нищо не съм правил.
- О, разбира се, че нещо си направил. Познавам то¬зи израз на лицето ти. Те си мислят, че целият град им принадлежи. Че направо целият свят им принадлежи -и той поклати глава. - Това са хора, които не вярват в съдбата. Мислят си, че могат да програмират бъдещето така, както си искат. Всичко. Икономическото развитие, управлението, парите, дори съотношението между све¬товните валути. Това съвсем не е лоша идея всъщност. Тоя свят е пълен с ратаи и идиоти, които биха съсипали всичко, ако им се остави в ръцете. Хората трябва да бъ¬дат водени като стадо, да се упражнява над тях колкото се може повече власт, а ако можеш междувременно да направиш и малко пари, защо не? Но онези нищожест¬ва се опитаха да ме минат. Естествено, аз съм твърде умен за тях. Винаги съм бил по-умен. Е, и какво направи?
-г Чуй ме - казах аз. - Опитай се да разбереш. Нищо от това не е реално.
- Ей, съветвам те да ми имаш повече доверие - от¬върна той. - Ако онези са се настроили срещу тебе, аз съм единствения ти приятел.
Обърнах поглед встрани, но усещах, че той продъл¬жава да ме гледа подозрително.
- Това са мошеници - продължи - никога няма да ти простят. Виж какво стана с мене. Използваха само во¬енния ми опит, за да смажат индианците и да получат земя. И после престанаха да се интересуват. Аз си знаех, че не може да им се вярва, че трябва сам да се погрижа за себе си - и той злобно ме изгледа. - Но е трудно да те използват и после да те изхвърлят, ако си военен герой,
нали така? След войната направих всичко възможно да купя общественото мнение, тъй че онези бяха принуде¬ни да се съобразяват с мене. Но ще ти кажа едно: нико¬га не ги подценявай. Те са способни на всичко!
Той се отдръпна малко от мен, сякаш видът ми му се стори странен.
- А може да са те изпратили да ме шпионираш - до¬бави той.
Не знаех какво да правя и тръгнах да се отдалеча.
- Мошеник такъв! - извика той. - Значи наистина е така!
Видях го как пъхна ръка в джоба си и извади къс нож. Аз се вкамених, но си наложих да побегна по ули¬цата и се шмугнах в една пресечка, чувайки тежките му стъпки подире си. Видях вдясно една полуотворена врата, влязох и я заключих. До обонянието ми достигна теж¬кия дъх на опиум. Наоколо ми имаше десетки хора, ко¬ито се обърнаха към мен с празни погледи. Дали са реални? - питах се аз - Или са част от самосъздадената илюзия? Бързо прекосих стаята, сподирян от глухите им приказки и димящи наргилета, покрай мръсните матра¬ци и канапета, и се отправих към друга врата.
- Аз те зная - каза една от жените. Беше се облег¬нала на стената до вратата й главата явно й тежеше. -Ходили сме заедно на училище.
Погледнах я объркан и си спомних едно младо мо¬миче от гимназията, което често изпадаше в депресия и вземаше наркотици. Отказала се бе да се лекува и накрая бе взела по-голяма доза, от която умря.
- Шарън, това ти ли си?
Тя едва се усмихна, а аз хвърлих поглед назад към вратата, внезапно разтревожен, че командирът може да намери начин да влезе.
- Бъди спокоен - каза тя. - Можеш да останеш тук при нас. Няма от какво да се страхуваш. Тук нищо не може да ти се случи.
Аз пристъпих до нея и, колкото можех по-внима¬телно, казах:
- Не искам да оставам. Всичко това е една илюзия. При тези думи трима-четирима души се обърнаха и ми хвърлиха ядни погледи.
- Моля те, Шарън - прошепнах аз. - Просто тръгни с мен.
Двама от онези, които стояха най-близо, приближи¬ха до Шарън.
- Махай се оттук - заповяда единият. - Остави я на мира.
- Не го слушай - каза другият. - Той е полудял. Ние се нуждаем един от друг.
Аз леко се приведох, за да я погледна право в очите.
- Шарън, нищо от това, което става, не е реално. Ти си мъртва. Трябва да намерим начин да те измъкнем оттук.
- Млъквай! - викна един от другите. Четири-пет чо¬века тръгнаха към мене с погледи, изпълнени с омраза. - Остави ни на мира.
Започнах да отстъпвам заднишком към вратата; тълпата приближаваше насреща ми. Зад тях видях как Шарън се върна към наргилето си. Обърнах се и се втур¬нах през вратата, но разбрах, че не съм вън, а в някакъв офис, заобиколен от компютри, картотечни регистри и маса за съвещания.
- Хей, откъде се взе? - каза някой и, когато се обър¬нах, видях мъж на средна възраст, който гледаше към мен над очилата си. - Какво прави секретарят ми? Аз ня¬мам време за всичко това.
За мое собствено учудване, офисът бе обзаведен с модерна мебел от двайсти век и компютри.
- Какво искаш? - попита мъжът.
- Преследват ме. Опитвам се да се скрия.
- Боже мой! Тогава няма какво да правиш тук. Нали ти казах, че нямам време за това. Нямаш и представа каква работа ме чака. Виж всичките тези архиви. Кой ще ги обработи, ако не аз - стори ми се, че забелязах ужас, изписан на лицето му.
Тръснах глава и погледнах към друга врата.
- Не виждаш ли, че си мъртъв? - попитах аз. - Всич¬ко това е илюзорно.
Той мълчаливо ме изгледа, ужасът на лицето му премина в гняв, и попита:
- Откъде се взе тук? Да не би да си престъпник?
Открих врата, от която можеше да се излезе, и по¬бягнах. Улиците вече бяха съвсем празни, с изключение на една карета. Тя спря пред хотела отсреща и красива жена във вечерно облекло излезе от нея, погледна към мен и се усмихна. От нея се излъчваше топлота и вни¬мание. Пресякох улицата, за да отида при нея, и тя ме из¬чака с приветлива усмивка.
- Ти си сам - каза тя. - Защо не дойдеш с мен?
- Ами ти къде отиваш? - попитах я предпазливо.
- На парти.
- Кой ще бъде там?
- Нямам представа.
Тя отвори вратата на сградата и ми махна да я пос¬ледвам. Тръгнах подире й, като се опитвах да измисля какво да правя. Ние приближихме до асансьора и тя на¬тисна копчето за четвъртия етаж. С крайчеца на окото си забелязах, че гледа в ръцете ми. Когато улових пог¬леда й, тя отново се усмихна и се престори, че са я хва¬нали на местопрестъплението.
Асансьорът се отвори и тя ме поведе през коридора към врата, на която почука два пъти. След миг вратата се отвори и се показа някакъв мъж. Лицето му просветна, щом видя жената.
-Заповядай! Влез! -каза той.
Тя ме покани да вляза пред нея и, когато бях вътре, една млада жена ме хвана за ръка. Беше облечена в ро¬ба без презрамки и краката й бяха боси.
- О, значи си се изгубил - каза тя. - Горкичкият. Тук при нас си на сигурно място. През отсрещната врата ви¬дях мъж без риза.
- Погледни тези бедра - изкоментира той, загледан в мене.
- Ръцете му са съвършени - каза друг. В състояние на шок, аз осъзнах, че стаята е претъп¬кана с хора, които всички бяха полуголи и правеха любов.
- Не, почакай - казах аз. - Не мога да остана тук. Жената, която ме държеше за ръка, каза:
- Готов си да се върнеш навън ли? Цяла вечност е нужна, за да попаднеш сред хора като тези. Не чувстваш ли енергията тук? Не е като да се страхуваш от самотата, а? - и тя прокара ръка по гърдите ми.
Внезапно до мен долетя шум от схватка в другия край на стаята.
- Не, пуснете ме! - крещеше някой. - Не искам да оставам тук!
Един млад човек на не повече от осемнайсет години блъсна неколцина души и избяга през вратата. Аз се въз¬ползвах от суматохата, за да избягам подире му. Без да изчака асансьора, той се спусна по близкото стълбище и аз го последвах. Когато излязох на улицата, той беше вече преминал от отсрещната страна.
Канех се да му извикам да спре, когато го видях как застина от ужас. От страничната улица се показа коман¬дирът, който продължаваше да държи ножа, но този път обърнат към онази група от хора, които ме бяха видяли по-рано. Те всички говореха едновременно и ядосано спореха. Един от групата извади пушка и командирът се спусна насреща му с ножа. Чуха се изстрели и шапката и ножа на командира отхвръкнаха назад, когато един
куршум прониза челото му. Той се свлече на земята с тъп удар и в същото време останалите замръзнаха насред движението си и започнаха да избледняват, докато изчез¬наха напълно. Мъжът на земята изчезна по същия начин. Младият мъж отсреща уморено се отпусна на бор¬дюра и хвана с две ръце главата си. Втурнах се към него с треперещи колене.
- Всичко е наред - казах аз. - Няма ги вече.
- Тук са - каза той отчаяно. - Погледни отсреща.
Обърнах се и видях четиримата, които бяха изчез¬нали на улицата пред хотела. Колкото и да не бе за вярване, те бяха заели същото положение, в което ги ви¬дях за първи път. Единият пушеше цигарата си, а други¬ят си гледаше часовника.
Сърцето ми спря да бие, щом забелязах мъжа с ши¬рокополата шапка отсреща им да гледа заплашително.
- Това се повтаря непрекъснато - каза младият човек. - Не мога да издържам повече. Някой трябва да ми помогне.
Преди да мога да кажа нещо, два силуета се мате¬риализираха вдясно, но оставаха неясни, разфокусирани.
Младият човек остана дълго загледан в силуетите и после с развълнувано лице каза:
- Рой, това ти ли си?
Видях как двата силуета приближиха към него, до¬като той се скри напълно край техните неясни очертания. Подир няколко минути той беше изчезнал напълно, за¬едно с двете души.
Останах да гледам към празния тротоар, където той бе седял, усещайки повея на по-висока вибрация. Из¬веднъж с вътрешното си зрение видях отново духовната си група и почувствах тяхната дълбока любов и загри¬женост. Когато се съсредоточих в това чувство, успях да се отърся от обгръщащата ме тревога и постепенно да повиша енергията си, докато вътрешно се отворих. Веднага околното пространство бе обгърнато в по-светли от-сенки на зеленото и градът изчезна. Щом енергията ми се повиши, аз успях да си представя лицето на Уил и той мигновено се появи до мен.
- Добре ли си? - попита той и се обърна да ме пре¬гърне. Лицето му изглеждаше невероятно облекчено. -Онези илюзии бяха силни и те обсебиха волята ти и те въвлякоха в техния свят.
- Зная. Не можех нищо да мисля, нито да преценя какво да правя.
- Много дълго те нямаше. Не знаехме какво да правим, освен да ти вдъхваме енергия.
- Кои вие?
- Всички тези души - посочи Уил.
Когато се вгледах по-добре, различих стотици същес¬тва, които се виждаха, додето ми поглед стигаше, в една огромна окръжност. Някои гледаха право към нас, но всички останали изглеждаха насочили вниманието си в друга посока. Погледнах да видя накъде се взираха и ко¬гато проследих погледите им, видях няколко големи кълба енергия отвъд в далечината. Когато съсредоточих внима¬нието си нататък, дадох си сметка, че едно от кълбата бе¬ше всъщност градът, от който току-що бях избягал.
- Какви са онези места? - попитах Уил.
- Конструкции на съзнанието - отвърна той - съз¬дадени от онези души, които през живота си са били ув¬лечени в много силни властни драми и не могат да се пробудят подир смъртта. Те са с хиляди.
- Можа ли да видиш какво става, докато се нами¬рах в онези илюзорни светове?
- До голяма степен. Когато насочих вниманието си към тези души наоколо, можах да разбера чрез тях как¬во става с тебе. Този пръстен от души постоянно излъч¬ва енергия към света на илюзиите, с надеждата, че ня¬кой ще откликне.
- Видя ли онзи младеж? Той успя да се пробуди. Но другите не обръщаха внимание на нищо. Уил извърна лице към мен.
- Спомняш ли си какво наблюдавахме по време на житейската панорама на Уилямс? В началото той не при¬емаше случилото се, започна да се прави, че не е умрял, и създаде мисловна конструкция на своя офис.
- Да, спомних си, когато се озовах там долу.
- Е, този механизъм действа при всички, които през живота си са били увлечени във властните си роли и стереотипи, за да преодолеят загадъчността и несигур¬ността на живота, тъй че не могат да се пробудят дори и след смъртта. Тогава си създават илюзии, изпадат в транс, за да продължат да живеят по същия начин, дори когато отидат в Отвъдното. Ако духовната група на Уилямс не бе успяла да му повлияе, той щеше да попад¬не в едно от местата на ада, където беше ти. Всичко то¬ва е реакция на Страха. Хората там биват парализирани от страх, ако не намерят начин да се отърсят от него и да го изтласкат от съзнанието си. Това, което правят, е, че преповтарят същите роли и използват същите средс¬тва за преодоляване на Страха, както и по време на своя живот, и не могат да се спрат.
- Значи, тези илюзорни реалности са просто жесто¬ки властнически драми?
- Да, всички онези хора преповтарят властническите си роли с тази разлика, че ги изживяват много по-интен¬зивно и безмисловно. Например онзи човек с ножа, командирът, беше типичен представител на насилник, като се има предвид начина, по който се опитваше да черпи енергия от останалите. И обосноваваше това свое поведение, приемайки, че светът е враждебен към него, и разбира се, по време на живота му на земята тези очак¬вания са привличали тъкмо хората, които да отговарят на тях и така мисловната му илюзия се е потвърждавала на практика. Тук той просто си е създал въображаеми хора, които да го преследват, за да може да възпроизвеж¬да все същата ситуация. Ако няма хора, които да застра¬шава, и енергията му се понижи, съзнанието му отново ще бъде обхванато от безпокойство. Ето защо той тряб¬ва да поддържа ролята си на натрапник постоянно. При¬нуден е да повтаря все едно и също, което е усвоил мно¬го отдавна - единственото, което знае, че достатъчно силно може да обладае съзнанието му, за да подтисне Страха. Самото действие на насилие - импулсивно дра¬матично изтласква чувството за безпокойство в подсъз-нанието му, така че той да го забрави, да го подтисне и да се чувства донякъде спокоен, макар и за малко.
- Ами онези, които вземаха наркотици? - попитах.
- В този случай те приемаха пасивната позиция, по¬зата на „нещастния аз", до такава степен, че виждаха са¬мо отчаяние и жестокост в целия свят, което им даваше основание да търсят начин за бягство. Пристрастяването към наркотиците ангажира съзнанието и подтиска тре¬вогата, дори и в Отвъдното.
Във физическото измерение наркотиците предиз¬викват еуфория, подобна на еуфорията породена от лю¬бовта. Проблемът при тази фалшива еуфория обаче е, че тялото отказва да приеме химикалите и се стреми да ги неутрализира, което означава, че при постоянна употре¬ба на наркотици, са необходими все по-големи дози, за да се постигне същия ефект, което в крайна сметка уни¬щожава тялото.
Отново се замислих за командира.
- Там, долу, стана нещо наистина странно. Онзи, който ме преследваше, бе убит, а после се получи така, че сякаш отново се съживи и отново започна да играе съ¬щата роля.
- Така става в този самоналожен ад. Илюзиите нак¬рая се изчерпват и изчезват. Ако някой се опитва да не
обръща внимание на тайната на живота, като я задуша¬ва с лакомия и се тъпче с мазнини, може да получи сър¬дечен пристъп. Онези, които използват наркотици, съ¬що унищожават телата си, командирът умира отново и отново, и така нататък. Същият принцип действа и във физическото измерение - всяка натрапчива властна дра¬ма рано или късно се проваля. Това обикновено става при изпитанията и превратностите на живота; стереоти¬пите се разбиват и нахлува чувството за безпокойство. В такива случаи хората казват, че са „стигнали дъното". Това е моментът човек да се пробуди и да се опита да се справи със Страха по друг начин; но ако не може, отно¬во изпада в стария транс. А ако човек не се пробуди на физическо ниво и в Отвъдното може да му бъде трудно. Тези натрапчиви състояния са причина за ужасното по¬ведение на някои хора във физическото измерение. Така се обясняват психологически всички злодеяния, това е мотивацията, която стои зад непонятното поведение на малолетните престъпници, на садистите, зад всякакъв род извращения. Те просто повтарят единственото пове¬дение, което им е познато, за да заглушат съзнанието си и да се освободят от безпокойството и чувството за безсилие.
- Значи, според теб, не съществува организирана конспирация на злото в света, сатанински план, на кой¬то сме жертва?
- Не. Съществува само човешкият Страх и странни¬те начини, по които хората се опитват да се отърсят от него.
- Ами какво ще кажеш за Сатаната, за когото тол¬кова често се говори в сакралните текстове и Писанията.
- Това е метафора. Символичен начин да се предуп¬редят хората да търсят своята сигурност в Божественото, а не в своите понякога трагически егоцентрични импулси и навици. Сигурно на някакъв етап от развитието на човечеството е имало смисъл да се хвърля вината за всичко лошо върху някаква външна сила. Но сега това изопачава истината, защото да хвърляме вината за на¬шето поведение на сили извън нас самите означава да из¬бегнем отговорността. А ние сме склонни да използва¬ме идеята за Сатаната, за да приемаме някои хора за зли по природа, за да отречем своите противници и да ги отхвърлим. Време е да разберем истинската същност на човешкото зло по един по-задълбочен начин и да се опи¬таме да го преодолеем.
- Ако няма сатанински план - казах аз - това озна¬чава, че човек не може да бъде „обладан".
- Не - натърти Уил. - Психологически „обладава¬не" наистина съществува. Но то не е резултат на таен за¬говор на злото; свързано е с енергийната динамика. Хората, които изпитват Страх, се стремят да упражня¬ват власт над останалите. Ето защо определени групи се опитват да привличат последователи и да ги подчиняват или насилствено задържат.
- Когато се озовах в онзи илюзорен град, имах чув¬ството че съм обладан от демонична сила.
- Не, ти се оказа увлечен от тях, защото допусна грешка, която си правил и по-рано: вместо да отвориш съзнанието си и да се вслушаш в тези души, ти автома¬тично им се отдаде, така сякаш те имаха отговор на всич¬ките ти въпроси, без да провериш дали наистина са ръ¬ководени от любов. За разлика от душите, които имат връзка с Божественото, те не се отдръпнаха от тебе. По-скоро те увлякоха в своя свят, както някоя налудничава секта или култ биха могли да въвлекат човека на физи¬ческо ниво, ако той няма ясна преценка за нещата.
Уил млъкна, сякаш замислен за нещо, след което продължи:
- Тези преживявания ни дават още познания за Десе¬тото откровение; за това ни бяха дадени. Щом връзката
между двете измерения стане по-силна, ние ще започнем да имаме повече срещи с душите от Отвъдното. Тази част от Откровението ни дава да разберем, че трябва да разграничаваме онези души, които са пробудени и свър¬зани с духа на любовта, от другите, които са във властта на Страха и на някакъв обсебващ транс. Ала трябва да правим това, без да подценяваме и дехуманизираме оне¬зи, които са във властта на подобни страхови драми, ка¬то ги смятаме за демони или дяволи. Това са души в про¬цес на растеж, също като нас. Всъщност, на земно ниво онези, които са обладани от роли, от които не могат да се отскубнат, често са тъкмо душите, които са били най-оптимистични в своите Рождени визии.
Аз поклатих глава, защото не можех да го разбера съвсем.
- Тъкмо затова - продължи той - са избрали да се родят толкова в драстични, пораждащи страх ситуации, които извикват силни, налудничави средства за подтис¬кането на Страха.
- Имаш предвид разстроените семейства, основани на насилие, и изобщо подобни ситуации, така ли?
- Да. Силните властнически драми от всякакъв вид, независимо дали се изразяват в насилие, или в перверз¬ни наклонности, се дължат на средата, където животът е основан на насилие и принуда и страхът е толкова голям, че поражда ярост, гняв и извращения отново и отново, поколение след поколение. Хората, родени в та¬кива ситуации, са избрали това съзнателно, с пълна яснота.
Тази идея ми се стори абсурдна.
- Но какво може да накара човек да пожелае да се роди на такова място?
- Защото е сигурен, че има достатъчно сили да го преодолее, да сложи край на омагьосания кръг, да изле¬кува рода, в който е роден. Били са уверени, че могат да се пробудят и да преодолеят отчуждението и гнева, пре¬дизвикан от неблагоприятните обстоятелства, да поглед¬нат на тях като на подготовка за една мисия - обикнове¬но да помагат на останалите да излизат от подобни ситуации. Дори ако такива хора проявяват насилие, ние трябва да гледаме на тях като на хора, които могат да се освободят от тази драма.
- Значи, либералната гледна точка спрямо насили¬ето и престъпността, идеята, че всеки може да се проме¬ни и да се поправи, е за предпочитане. Консервативният възглед е погрешен?
Уил се усмихна.
- Не съвсем. Либералите са прави, като приемат, че хората, израснали при подтиснати и насилствени усло¬вия, са продукт на тяхното обкръжение, а консерватори¬те пък са прави, доколкото смятат, че е въпрос на съз¬нателен избор човек да престане да живее като престъп¬ник или просяк. Ала либералният подход неправилно приема, че хората могат да се променят, ако бъдат пос¬тавени при различни обстоятелства, например при по¬добри материални условия и образование. Обикновено програмите за преодоляване на престъпността се съсре¬доточават върху подобряване на икономическото състо¬яние и даване други възможности за избор. В случая с нарушителите, например, най-често им се дават съвети, които са изкуствени, а в най-лошите случаи дори биват оправдани и помилвани, което е тъкмо това, което не би¬ва да се прави. Винаги, когато човек с разстроена влас¬тна драма бива потупай по рамото и освободен без ни¬какви последствия, това позволява поведението му да продължи и му внушава, че престъплението му не е сериозно, което пък създава условията и гарантира, че то ще се прояви отново.
- Какво тогава може да се направи? - попитах аз. Уил целият се бе разтреперал от вълнение.
- Можем да се научим да окажем духовно въздейст¬вие! А това означава да им помогнем да осъзнаят целия този процес на припомняне, както тези души наоколо постъпват с обладаните от илюзии.
Уил изгледа душите от пръстена, после се обърна към мен и поклати глава.
- Мога да приема цялата информация, която току-що ти предадох от тези души, но все още не мога ясно да си представя Световната визия. Още не сме се научили да повишаваме достатъчно енергията си.
Насочих цялото си внимание към душите в пръс¬тена, но не можах да получа друга информация от онази, която Уил ми бе разкрил. Очевидно духовните групи раз¬полагаха с по-голямо познание и насочваха своето зна¬ние към страховите модели, но както Уил, така и аз, все още не можехме да разберем нищо повече.
- Поне научихме още нещо за Десетото откровение - каза Уил. - Вече знаем, че независимо колко нежела¬телно е поведението на останалите, трябва да разбираме, че те са души, подобни на нас, които също като нас се опитват да се пробудят.
Внезапно се почувствах тласнат назад от силен тъ¬тен и пред очите ми се завъртя калейдоскоп от цветове. Уил се спусна напред и ме хвана в последния момент, из¬дигайки ме до своето ниво на енергия, като отново хва¬на гърба ми. Първоначално целият се тресях, но след малко неразположението ми премина.
- Отново са започнали този експеримент - каза Уил. Отърсих се от замаята и го погледнах.
- Значи, вероятно Къртис ще се опита да използва сила, за да ги спре. Той е убеден, че това е единственият начин.
Щом изрекох тези думи, явно си представих лицето на фейман. Той търсеше из долината мястото на експе¬римента. Погледнах Уил и разбрах, че той също бе видял този образ. Кимна в знак на съгласие и ние момен¬тално започнахме да се движим.
И двамата с Уил спряхме и се спогледахме. Наоколо ни отново бе сивота. Един пореден взрив разцепи тиши¬ната и чертите на лицето на Уил се размиха. Той продъл¬жаваше да ме държи здраво и подир няколко мига шу¬мът престана.
- Взривовете започнаха да се появяват по-често - ка¬за Уил. - Изглежда, не разполагаме с много време. Кимнах, опитвайки се да прогоня световъртежа си.
- Хайде да погледнем наоколо - предложи Уил.
Щом насочихме внимание към околността, видях¬ме да се появява голяма енергийна маса на няколкостотин метра от нас. Тя се озова веднага на четирийсет-пет-десет стъпки отсреща.
- Бъди предпазлив - предупреди ме Уил. - Не се идентифицирай напълно с тях. Изслушай ги, за да раз¬береш кои са.
Съсредоточих се внимателно и веднага забелязах души, които се движеха, и пред очите ми се изпречи градът, откъдето бях избягал.
Бях обзет от страх и това всъщност ги накара да дойдат по-близо.
- Не оставяй да те напусне любовта - посъветва ме Уил. - Не могат да ни въвлекат насила в своя свят, ос¬вен ако се държим така, сякаш искаме да ни помогнат. Опитай се да им изпращаш любов и енергия. Това или ще им помогне, или ще ги накара да избягат.
Съзнавайки, че тези души се страхуват повече и от мене, аз се съсредоточих в себе си и отправих към тях енергията на любовта. Те тутакси се отдръпнаха, къде¬то бяха първоначално.
- Защо не могат да приемат любовта и да се пробудят? - попитах Уил.
- Защото, щом почувстват енергията и съзнанието им се издигне малко, те изпитват пристъп на тревога от чувството за самота. Процесът на пробуждане и осво¬бождаване от властната драма винаги поражда тревога в началото, защото натискът става по-силен, преди да се намери вътрешно решение. Ето защо понякога „тъмна¬та нощ на душата" предшества достигането на високо съзнание и духовно просветление.
Някакво движение отдясно привлече вниманието ни. Съсредоточих се и разбрах, че наоколо има и други души; те приближиха, докато другите се отдръпнаха. Напрегнах се да схвана какво прави тази група.
- Защо според тебе тази група е тук? - запитах Уил. Уил сви рамене.
- Имат нещо общо с Фейман.
Постепенно в пространството около групата започ¬нах да забелязвам един образ в движение - някаква сцена. Когато ясно се фокусира пред очите ми, разбрах, че е об¬разът на огромен индустриален завод някъде на Земята. С големи метални постройки и редици трансформатори и тръби, с километри свързани жици. В центъра на ком¬плекса, над една от най-големите сгради, се намираше команден център от чисто стъкло. Вътре виждах реди¬ци от компютри и уреди от всякакъв характер. Погледнах към Уил.
- Виждам - потвърди той.
Продължихме да оглеждаме комплекса и перспек¬тивата ни внезапно се разшири, така че можехме да го видим отгоре. Оттук се виждаха километри от жици ко¬ито изхождаха от станцията във всички посоки и захран¬ваха огромни кули с някакъв вид лазерни лъчи, прехвър¬ляйки енергия към други частни станции.
- Знаеш ли какво е всичко това? - попитах Уил. Той кимна.
-Това е централизиран енергиен комплекс. Движение от единия край на комплекса привлече нашето внимание. Край една от големите сгради се по¬явиха коли за бърза помощ и пожарни. От прозорците на третия етаж бълваше ужасен огън. В миг огънят ста¬на по-ярък и силен и в този момент земята под цялата сграда се разтърси. Отломъци и прах изригнаха във въздуха, сградата се разклати и бавно рухна. Вдясно друга сграда внезапно избухна в пламъци.
Сцената се премести в командния център, вътре в който технически лица се стрелкаха на всички страни. Вдясно се отвори някаква врата и излезе човек, който държеше всякакви карти и схеми. Остави ги на масата и започна да работи с тях спокоен и напълно уверен в се¬бе си. Отиде в другия край на стаята и започна да нагла¬сява копчета и шайби. Постепенно земята престана да се тресе и огънят бе овладян. Той продължаваше да ра¬боти трескаво, и да дава инструкции на останалите тех¬нически лица.
Погледнах по-отблизо този човек и се обърнах към
Уил:
- Та това е Фейман!
Преди Уил да може да отвърне нещо, сцената бър¬зо се пренесе напред във времето. Пред очите ни комп¬лексът бе спасен, след което работниците бързо започ¬наха да го разграждат сграда по сграда.
В същото време някъде наблизо започна да се изг¬ражда ново, по-малко предприятие, което да произвеж¬да по-компактни генератори. Най-сетне по-голямата част от комплекса бе разградена, а новото предприятие започна да произвежда малки единици, които можеха да се видят до всяка къща и предприятие из цялата страна. Перспективата рязко се върна и ние видяхме един човек в дъното, който наблюдаваше сцената, която наблюда¬вахме и ние. Когато успях да видя профила му, разбрах,
че е Фейман преди предстоящето му раждане, обмисляй¬ки какво може да постигне в живота си.
-Двамата с Уил се спогледахме.
- Това е част от Рождената му визия, нали? - попи¬тах аз.
Уил кимна.
- Това, изглежда, е неговата духовна група. Хайде да видим какво можем още да разберем за него.
Двамата насочихме вниманието си към групата и мигновено ново видение ни се яви. Отново се озовахме във военния лагер от деветнайсти век, в палатката на военачалниците. Видяхме Фейман заедно с военния му командир - човека, който преди бях видял в илюзорния град.
Пред нас се разкри историята на техните взаимо¬отношения. Отличен стратег, Фейман бе натоварен със стратегията и тактиката на военните действия. Преди атаката командирът бе заповядал да се продадат тайно на американските туземци одеяла, заразени с вариола -тактика, на която Фейман твърдо се бе противопоставил, не толкова заради туземците, колкото защото чувстваше, че е политически уязвима.
По-късно, когато се празнуваше победата във Ва¬шингтон, пресата бе открила използването на вариола-та и бе започнало разследване. Командирът и неговото обкръжение във Вашингтон бяха набедили Фейман за изкупителна жертва и това бе съсипало кариерата му. По-късно командирът бе направил блестяща политичес¬ка кариера и станал известен на цялата нация, преди да бъде предателски изигран от същите свои вашингтонс¬ки приближени.
От своя страна Фейман не успя никога да се въз¬станови; собствените му политически амбиции се ока¬заха напълно съсипани. С годините в него все повече се натрупваше горчивина и отчуждение. Той направи някои отчаяни опити да промени общественото мнение спря¬мо някогашния военен инцидент. Някои журналисти се бяха заели със случая в началото, но скоро общественос¬тта напълно изгуби интерес и Фейман си остана в неми¬лост. Към края на живота си той дълбоко страдаше от съзнанието, че политическите му цели никога няма да се осъществят, и винеше някогашния си командир за унижението, на което бе подложен. Опита се да убие бив¬шия политик по време на правителствен обяд и сам бе убит от охраната.
Откъснал се от вътрешното си чувство за сигурност и любов, Фейман не можа да се пробуди подир смъртта си. Години наред все вярваше, че е избегнал злополуч¬ния опит да убие някогашния си командир и продължа¬ваше да живее в илюзорни светове, вкопчил се в омра¬зата, и обречен непрестанно да изживява ужаса да замис¬ля и прави опит за убийство все отново и отново, само за да бъде убиван за пореден път.
Както наблюдавах, ми стана ясно, че Фейман е мо¬жел да бъде закрепостен към тази илюзия много по-дълго, ако не бяха решителните усилия на друг човек, който е бил заедно с Фейман във военния лагер. Щом ви¬дях лицето му, го разпознах.
- Това е Джойл, журналистът, когото срещнах - ка¬зах на Уил, без да отмествам поглед от образа му.
Уил кимна в отговор.
След смъртта си Джойл се бе включил към пръсте¬на на душите и бе насочил всичките си усилия, за да по¬могне на Фейман да се пробуди. Неговия живот по вре¬мето на Фейман е бил посветен на това да изобличава вся¬ка жестокост и предателство от страна на военните по от-ношение американските туземци, но, въпреки че е знаел за комбинациите с вариолата, е бил принуден да мълчи чрез подкупи и рушвети. След смъртта си останал отча¬ян от Прегледа на своя живот и, успял да остане напълно
съзнателен, се бе заклел да помогне на Фейман, който бе съсипан поради собствената му пасивност.
След дълъг период от време Фейман бе откликнал и сам бе преживял дълъг и мъчителен Преглед на своя живот. Първоначалните му намерения за живота му през деветнайсти век са били да стане граждански инженер и да съдейства за мирното технологическо развитие. Но възможността да стане военен герой и да развива нови военни стратегии го бе съблазнила, също както коман¬дира.
След като се бе пробудил в Отвъдното, той се бе за¬ел активно да помага на останалите от духовната си гру¬па да опознаят правилното използване на технологиите, когато бе започнал постепенно да получава видения за наближаването на един следващ живот. В началото пос-тепенно, но с все по-голямо убеждение, той започваше да осъзнава, че скоро ще бъдат открити големи енергий¬ни съоръжения, които ще доведат до разкрепостяване на човечеството, но тези съоръжения ще бъдат изключи¬телно опасни.
Чувствайки, че му предстои да се роди, той бе раз¬брал, че ще работи за правилното използване на техно¬логиите, но за да успее, трябва да преодолее своя стре¬меж към власт, признание и обществен статус. В също¬то време видя, че ще получи помощ; имаше още шести¬ма човека. Той си представи долината, водопадите в дъното, тези хора, които заедно се опитваха да постиг¬нат Визията на света.
Той започна да избледнява от погледа ми и тогава успях да доловя някои страни от пътя за постигането на тази Визия. Първо, седемчленната група щеше да започ¬не да си спомня миналите съществувания и да работи за преодоляването .на спотаените негативни чувства от миналото. След това групата съзнателно щеше да пови¬ши своята енергия чрез практиките, разкрити в Осмото откровение, и всеки ще осъзнае ясно своята Рождена визия. И накрая енергията им щеше се повиши дотол¬кова, че да обедини духовните групи на всички тях и да се домогне до смисъла, който е заложен в основата на човешката история. Тогава най-сетне тези хора щяха да си представят мислено предначертаното бъдеще на чове¬чеството, Световната визия - визуализацията на човеш¬кото предопределение и пътя, по който то може да се постигне.
Внезапно цялата сцена изчезна заедно с групата на Фейман. Двамата с Уил останахме сами.
Уил гледаше отсъстващо.
- Видя ли какво ни се разкри? - попита той. - Значи, автентичното намерение на Фейман е било да работи за усъвършенстването и децентрализирането на техно¬логията, с която се е заел. Ако осъзнае този факт, той ще може да спре експеримента.
- Трябва да го намерим - казах аз.
- Не - отвърна Уил, след като помисли. - Все още това няма да помогне. Трябва да открием останалите от седемчленната група. Може би ще бъде необходима обе¬динената енергия на групата, за да се пробуди в съзна¬нието им спомена за Визията на света. Нужни са общи¬те им усилия, за да се издигнат на необходимото ниво на
енергия,
- Не ми стана съвсем ясно какво означава да се из¬чистват спотаените чувства от миналото. Уил дойде по-близо до мене.
- Нали помниш своите видения от миналото? От други времена и места?
-Да.
- Групата, която трябва
30.09.12 15:01
rima

-Да.
- Групата, която трябва да се образува, за да се про¬тивопостави на експеримента, е била заедно и преди. Тези хора таят един към друг чувства от миналото и трябва да се освободят от тях! Всеки един ще трябва да
ги преодолее.
Уил се загледа встрани и след малко продължи:
- Десетото откровение разкрива и този процес. Ще се яви не само една, а множество такива групи. Трябва да се научим да се освобождаваме от чувствата, спотаени от минали животи.
Думите му ме наведоха на мисълта, че в някои ко¬лективи едни от членовете си ставаха симпатични от пръв поглед, докато други изпитваха необяснима непри¬язън едни към други. Питах се, дали човешката култура е готова най-сетне да разбере дълбокият източник на те¬зи неосъзнати реакции.
В този момент най-внезапно тялото ми цяло се раз¬търси от друг оглушителен трясък. Уил ме сграбчи и ме придърпа по-близо, лицата ни почти се докосваха.
- Ако отпаднеш от това ниво отново, не зная дали ще можеш да се върнеш, докато действа експериментът - извика той. - Трябва да откриеш и другите!
Втори взрив ни раздели и аз отново почувствах, че падам сред познатия вихър от цветове и знаех, че както и преди, се връщам на земното ниво. Този път обаче, вместо бързо да попадна във физическото измерение, аз се задържах за момент. Нещо ме дърпаше в слънчевия сплит и ме люшкаше хоризонтално. Постарах се да се концентрирам, околното пространство се успокои и аз усетих присъствието на друг човек, без всъщност да виж¬дам силуета му. Имах усещане за нещо познато. Чие при¬съствие ме караше да.се чувствам по този начин?
Най-накрая започнах да различавам една неясно очертана фигура на трийсет-четирийсет стъпки от мене, която започна да се приближава постепенно, докато я разпознах. Чарлин! Когато тя приближи на десетина крачки до мен, почувствах лекота в тялото си и пълно отпускане. В същото време забелязах розовочервеникавото енергийно поле, което обкръжаваше Чарлин. Секунди по-късно, за моя собствена изненада, забелязах по¬добно поле около самия мен. Когато бяхме на пет крач¬ки един от друг, тялото ми бе обзето от силна, чувстве¬на любов. Внезапно загубих способност да мисля. Какво ставаше?
Точно когато аурите ни щяха да се докоснат, резки¬ят дисонанс се появи отново и аз започнах да падам, из¬губил всякакъв контрол над себе си.
30.09.12 15:02
rima

ПРОШКАТА
замята ми премина, постепенно започнах да усещам нещо хладно и влажно до дясната си буза. Отворих бавно очи и застинах на място. Едно вълче гле¬даше към мен и ме душеше, като въртеше опашка. В следващия миг, когато се дръпнах и седнах, то хукна към гората.
Без да мога да мисля от умора, аз потърсих раница¬та си в спускащия се здрач, навлязох сред гъстата гора и си опънах палатка, след което механично се пъхнах в спалния чувал. Опитах се да не заспивам, заинтригуван от странната ми среща с Чарлин. Защо ли я бях видял в другото измерение? Какво ли ни бе събрало заедно?
На следната сутрин се събудих рано, направих си овесена каша, изядох я и предпазливо се отправих към ручея, който бях прекосил, докато се изкачвах по склона, измих лицето си и си напълних манерката. Чувствах се все още уморен, но бързах да намеря Къртис.
Внезапно отскочих, проглушен от експлозия, която се чуваше от изток. Трябва да е Къртис, помислих си и се завтекох към палатката. Обхванат от страх, бързо заприбирах багажа си и се отправих в посоката, от която се чуваше тътенът на взрива.
След около половин миля гората неочаквано свър¬шваше пред някакво запустяло пасище. По дърветата на¬около висяха ръждясали, обвити в бодлива тел жици. Огледах пасището и дърветата и шубраците на стотина метра отсреща. В този момент забелязах някой да се дви¬жи сред храстите и оттам изскочи Къртис и се втурна право към мен. Махнах му и той веднага ме разпозна и забави ход. Когато стигна до мен, мина предпазливо пок¬рай бодливата тел и тежко се отпусна задъхан до едно дърво.
- Какво стана? - попитах аз. - Какво си успял да взривиш?
Той поклати глава.
- Не направих кой знае какво. Експериментът се провежда под земята. Експлозивите ми не стигнаха, ай... не исках да наранявам хора. Успях само да взривя една външна микровълнова антена, което се надявам да ги забави.
- Как успя да стигнеш толкова близо?
- Заложих взривните устройства снощи след мрък¬нало. Те явно не очакват, че някой може да проникне тук, защото охраната им е незначителна.
Той млъкна, когато в далечината се чу шум от ка¬миони.
- Трябва да се махаме от долината - предложи той - и да потърсим помощ. Вече нямаме избор. Те ще се опитат да ни открият.
- Почакай малко - казах аз. - Мисля, че имаме шанс да ги спрем, но трябва да намерим Мая и Чарлин. Той ококори очи.
- За Чарлин Билингс ли говориш?
- Точно така.
- Познавам я. Тя се занивамаше с договорни проуч¬вания за корпорацията. Не я бях виждал дълги години, но снощи я видях да се спуска в подземния бункер. Върве¬ше с неколцина мъже, всички тежко въоръжени.
- Дали я водеха срещу волята й?
- Не можах да разбера - каза Къртис разсеяно, на¬острил слух към бумтенето на камионите, което изглеж¬да идваше в наша посока. - Трябва да се махаме оттук. Зная едно място, където можем да се скрием, докато мръкне, но трябва да побързаме - той се обърна на изток. - Насочих ги към фалшива следа, но това няма да ги от¬клони за дълго.
- Трябва да ти кажа какво се случи - прекъснах го аз. - Отново намерих Уил.
- Добре, но по пътя - каза той забързано. - Трябва да вървим.
Надникнах през отвора на пещерата отвъд дълбока¬та клисура отсреща към склона. Нищо не помръдваше. Заслушах се внимателно и нищо не чух. Бяхме вървяли на североизток около миля и аз бях разказал на Къртис колкото се можеше по-бързо за преживяванията си в дру¬гото измерение, като подчертах убеждението си, че Уи-лямс бе прав. Можехме да спрем експеримента, ако ус¬пеем да намерим останалата част от групата и си спом¬ним цялостната Визия.
Виждах, че Къртис вътрешно се съпротивлява на та¬зи идея. Той ме слуша известно време, след което започ¬на да говори несвързано за някогашните си отношения с Чарлин. Бях разтревожен, че няма представа за нейно¬то отношение към експеримента. Каза ми също, как се беше запознал с Дейвид. Сприятелили се след някаква случайна среща, когато споделили общите си преживя¬вания като войници.
Аз му казах, че смятам, че не е случайно, дето и два¬мата познаваме Дейвид и Чарлин.
- Не разбирам какво значение може да има това -каза той разсеяно и аз се отказах да го убеждавам, но за ме то беше още едно доказателство, че всички ние сме се озовали в тази долина съвсем не случайно. Подир туй бяхме продължили мълчаливо, докато Къртис се оглеж¬даше за пещерата. Когато я открихме, той се върна на¬зад по пътеката и прикри следите ни с борови клонки, след което остана навън, докато се убеди, че никой не ни е забелязал.
- Супата е готова - обади се Къртис зад гърба ми. Аз бях сготвил на газовия котлон последната от замра¬зените супи, които носех. Сипах и на двама ни по една купичка и отново се настаних край входа на пещерата и се загледах навън.
- Как си представяш, че тази група може да пови¬ши енергията си дотолкова, че да въздейства на онези хора? - попита той.
- Не зная точно как - отвърнах аз. - Трябва да раз¬берем.
Той поклати глава.
- Струва ми се невъзможно. С моите експлозиви аз само ги подразних още повече и сега ще бъдат нащрек. Може и още хора да доведат, но едва ли ще спрат експе¬римента. Сигурно имат резервна антена наблизо. Тряб¬ваше да взривя подземието. Сигурно трябваше. Но прос¬то не намерих сили да го направя. Вътре беше Чарлин и кой знае колко още хора.
- Трябва да намерим друг начин - казах аз.
- Но как?
- Сигурно ще разберем.
Внезапно до нас отново долетя далечно бумтене на
коли и в същото време долових нещо като движение на¬долу по склона.
- Има някой тук - казах му.
Ние залегнахме и се напрегнато се вгледахме. Си¬луетът пое отново, донякъде скрит зад храсталаците.
- Това е Мая - казах аз, невярвайки на очите си. Двамата с Къртис се спогледахме. Най-сетне аз се изправих.
- Трябва да я доведа тук. Той ме хвана за ръката.
- Върви приведен и, ако колите наближат, я остави и се връщай тук. Не рискувай да те видят.
Кимнах и предпазливо затичах надолу по склона. Щом приближих, спрях и се ослушах. Камионетките ид¬ваха по-близо. Аз тихо й подвикнах. В първия момент тя застина на място, но после ме позна и се покатери по ска¬листата височина, където бях застанал.
- Не мога да повярвам, че те откривам! - каза тя и обгърна шията ми.
Поведох я по обратния път към пещерата и й помог¬нах да влезе през входа в скалите. Тя изглеждаше умо¬рена, ръцете й одраскани, някои от драскотините все още кървяха.
- Какво става? - попита тя. - Чух някаква експло¬зия и после навсякъде тези камионетки.
- Видя ли те някой, докато идваше насам? - попита Къртис с раздразнение. Беше се изправил и се оглежда¬ше навън.
- Струва ми се, че не - каза тя. - Успях да се прикрия. Аз ги представих един на друг. Къртис кимна и каза:
- Струва ми се, че трябва да огледам какво става на-около - той излезе и се изгуби от погледа ни.
Отворих раницата си и извадих малка аптечка.
- Успя ли да намериш своя приятел при шерифа? - Не, не можах дори да се добера до града. Всички пътища бяха охранявани. Срещнах една жена и й дадох да му занесе бележка. Нищо друго не можах да направя. Дезинфектирах една дълбока драскотина върху ко¬ляното на Мая.
- И защо не отиде с жената, която си срещнала? Какво те накара да се върнеш?
Тя взе антисептика и мълчаливо започна да дезинфектира и други места. Накрая каза:
- Не зная защо дойдох. Може би, защото продължих да имам все тези спомени - тя вдигна очи и ме погледна. - Искам да разбера какво става тук.
Седнах срещу нея и набързо й предадох всичко, ко¬ето бе станало, след като се разделихме. Специално информацията, която двамата с Уил бяхме получили за груповия процес, за преодоляване на съпротивата, докато се открие Световната визия.
Тя изглеждаше изумена, но беше готова да приеме своята роля.
- Виждам, че вече не куцаш.
- Да, оправих се, когато си припомних какво го е предизвикало.
Тя ме изгледа и каза:
- Но ние сме трима. Нали каза, че Уилямс и Фейман са видели група от седмина човека. Къде са те според
теб?
- Не зная - отвърнах. - Радвам се, че си тук. Ти зна¬еш какво е вяра и вътрешно виждане.
По лицето й премина сянка на безпокойство.
Скоро се върна Къртис и каза, че не е видял нищо необичайно, след което седна на известно разстояние от нас, за да довърши храненето си. Аз сложих още една ку¬пичка и я подадох на Мая. Къртис се наведе и й предло¬жи манерката.
- Знаеш ли - каза той - голям риск си поела, като си тръгнала така открито. Можеше да ги доведеш право при нас.
Мая ме погледна и се опита да се защити:
- Опитвах се да се измъкна! Не съм знаела, че сте тук. Дори и нямаше да тръгна насам, ако не бях просле¬дила птиците.
- Трябва да си даваш сметка в каква опасност се намираме! - прекъсна я Къртис. - Още не сме спрели он¬зи експеримент.
Той се изправи и отново излезе, като седна край го¬ляма скала близо до пещерата.
- Защо ми е толкова ядосан? - попита Мая.
- Ти каза, че си имала някакви спомени, Мая, как¬ви са те?
- Не зная... От друго време, струва ми се, когато се опитвах да спра някакво насилие. Затова всичко ми изг¬лежда толкова плашещо.
-Къртис струва ли ти се познат? Тя се опита да си припомни.
- Може би. Не зная. Защо?
- Помниш ли, когато ти казвах преди, че съм имал видение за всички нас в миналото, по време на войните с американските туземци? Тебе те убиха заедно с още един човек, който те следваше и който също беше убит. Мисля че беше Къртис.
- И обвинява мен? Господи, ето защо ми е толкова ядосан.
- Мая, можеш ли да си спомниш какво сте правили двамата?
Тя затвори очи и отново се опита да си спомни. После ме погледна:
- Имаше ли там и някой от американските туземци? Някакъв шаман?
- Да - отвърнах. - И той също беше убит.
- Бяхме замислили нещо... - И тя ме погледна пра¬во в очите. - Не, въобразявахме си, мислехме, че можем да спрем войната... Само това мога да схвана.
- Трябва да поговориш с Къртис, за да го накараш да преодолее раздразнението си. Това е част от процеса на спомнянето.
- Шегуваш ли се? Та той ми е страшно ядосан.
- Първо аз ще отида да поговоря с него - казах аз и станах.
Тя кимна леко и се загледа встрани. Аз стигнах до отвора на пещерата, промъкнах се навън и седнах до Къртис.
- За какво мислиш? - попитах.
Той ме погледна донякъде притеснен.
- Твоята приятелка ме изнервя.
- Как по-точно се чувстваш?
- Не зная. Яд ме е, че я видях отсреща. Все ми се струва, че може да привлече вниманието към нас и да ни изложи на опасност да ни хванат.
- А може би да ни убият?
- Да, може би да ни убият! - той така силно извика, че и двамата се изненадахме, а той въздъхна и сви рамене.
- Помниш ли, когато ти разказах виденията си за времето на войните с американските туземци през деветнайсети век?
- Смътно - измърмори той.
- Е, тогава не ти казах, но според мен вие с Мая се явявахте заедно в моето видение. Къртис, вие и двамата бяхте убити от войниците.
Той погледна към свода на пещерата.
- И според теб, затова съм й така ядосан? Усмихнах се.
В този момент във въздуха се разнесе лек дисонанс и ние двамата чухме бумтенето.
- По дяволите - извика той. - Отново започват.
- Къртис, ние трябва да разберем какво сте се опит¬вали да направите двамата с Мая по онова време, защо
не сте успели и какво възнамерявате да се получи раз¬лично този път.
Той поклати глава.
- Не зная, доколко всичко това е за вярване. Дори не зная откъде да започна.
- Ако поговориш с нея, все нещо ще излезе. Той само ме погледна.
- Ще опиташ ли?
Най-сетне той кимна и пропълзя обратно в пеще¬рата. Мая неловко се усмихна.
- Извинявай, че ти бях така ядосан - спомена Кър¬тис. - Изглежда е заради нещо, което е станало много отдавна.
- Остави това - отвърна тя. - Ще ми се да си спом¬ним какво тогава сме се опитвали да направим. Къртис изгледа Мая.
- Имам чувството, че си спомням, че ти се занима¬ваш с някакъв вид лечение - и той обърна очи към мен. - Ти ли си ми казвал за това?
- Не - отвърнах, - но е вярно.
- Аз съм лекарка - каза Мая. - Използвам позитив¬ната визуализация и вярата в моята работа.
- Вярата ли? Да не би да искаш да кажеш, че леку¬ваш хората с религия?
- Е, само в най-общ смисъл. Когато казах вяра, имах предвид енергийната сила, която идва от човешките очаквания. Аз работя в клиника, където се опитваме да разберем вярата като реален ментален процес, като път, който ни позволява да градим своето бъдеще.
- И откога се занимаваш с всичко това? - попита Къртис.
Тя погледна към Къртис и после към мене.
- Целият ми живот ме е подготвял за това да изс¬ледвам възможностите на лечението - и тя разказа на Къртис цялата история на своя живот, която преди бе разказала и на мен, включително тревогите и страхове¬те на майка си, че ще се разболее от рак. Докато Мая об¬съждаше какво й се е случило, двамата с Къртис й зада¬вахме въпроси и й предавахме енергия, докато я слуша¬хме. Умората от лицето й постепенно изчезна, очите й блеснаха и тя се поизправи. Къртис попита:
- Значи ти мислиш, че безпокойствата и негативни¬те мисли на майка ти по отношение на бъдещето, са за¬сегнали здравето й.
- Да. Хората привличат в своя живот два вида съби¬тия: тези, в които вярват, и тези, от които се страхуват. Но ние правим това несъзнателно. Като лекар аз съм убедена, че много може да се постигне, ако този процес бъде сведен до съзнанието ни.
Къртис кимна.
- Но как се постига това?
Мая не отвърна. Тя се изправи и погледна право пред себе си с уплашен вид.
- Какво има? - попитах я аз.
- Току що... току-що... пред очите ми се яви какво е станало през войните.
- И какво е то? - попита Къртис. Тя го погледна.
- Спомням си, че се намирахме в гората. Всичко ми е пред очите: войниците, дима от пушките.
Къртис потъна в дълбок размисъл, очевидно въвле¬чен в спомена.
- И аз съм там - промълви той. - Защо съм се нами¬рал там? - погледна той към Мая. - Ти си ме довела! Аз не съм знаел нищо, бил съм само специален наблюдател. Ти ми си ми внушила, че можем да спрем войната!
Тя извърна поглед, очевидно опитвайки се да раз¬бере.
- Струваше ми се, че можем... че съществува начин...почакай за момент, не сме били сами - тя се обърна и ме погледна ядосано. - И ти си бил там, но си ни изос¬тавил. Защо ни изостави?
Думите ми пробудиха спомените и аз им разказах какво виждам, включително и останалите присъстващи: старейшините на няколко племена, аз самият, Чарлин. Обясних, че един от старейшините бе изразил пълна под¬крепа на усилията на Мая, но смяташе, че времето не е дошло, тъй като племената още не са намерили прави¬лен подход. Един друг вожд избухна в ярост от звер-ствата, вършени от белите войници.
- Не намерих сили да остана - казах на Мая и Кър¬тис, описвайки им спомена от преживяното при францисканците. - Не намерих сили да преодолея страха си. Имах чувството, че животът ми е в опасност. Съжа¬лявам.
Мая изглеждаше потънала в мислите си и аз взех ръ¬ката й.
- Старейшините знаеха, че нищо няма да се получи. А и Чарлин потвърди, че още не сме си спомнили мъд¬ростта на предците.
- Но защо все пак един от вождовете остана с нас? - попита тя.
- Защото не искаше да ви остави да загинете сами.
- Аз изобщо не съм искал да загивам! - сопна се Къртис и погледна към Мая. - Ти ме подведе.
- Съжалявам - отвърна тя. - Не мога да се спомня къде сбърках.
- Аз зная, къде си сбъркала - каза той. - Въобра¬зяваше си, че можеш да спреш една война, само защото така ти се иска.
Тя продължително го изгледа, след което се обър¬на към мен.
- Той има право. Искахме да накараме войниците да прекратят своята агресия, но без ясна представа как да стане това. Не се получи, защото нямахме достатъч¬но познание. Представите ни бяха породени не от вяра, а от страх. Това е аналогично на процеса на лечение. Когато си спомним, с какво предназначение сме дошли в този живот, това може да ни помогне да възстановим здравето си. Когато успеем да си спомним какво е пред¬назначението на човечеството, още в този момент мо-жем да започнем да лекуваме света.
- Очевидно - продължих аз - нашата Рождена визия съдържа не само онова, което като индивиди сме въз¬намерявали да сторим във физическото измерение, но и по-всеобхватната визия за онова, което хората се опит¬ват да осъществят на протежение на цялата история, как¬то и по-конкретно как да го осъществим. Трябва просто да повишим нивото на енергията си, да споделим наме¬ренията, с които сме дошли на този свят, и тогава сигур¬но ще успеем да си спомним и Световната визия.
Преди Мая да отговори, Къртис вече беше скочил на крака и отишъл до входа на пещерата.
- Нещо ми се причува - каза той. - Там има някой.
Двамата с Мая се сгушихме зад него, опитвайки се да видим. Нищо не помръдваше. После на мен ми се стори, че долавям шумолене от нечии стъпки.
- Ще отида да проверя - каза Къртис и излезе. Обърнах се към Мая:
- Най-добре да отида и аз.
- Аз също идвам - каза тя.
Тръгнахме след Къртис надолу по склона и заста¬нахме зад една скала, откъдето се виждаше клисурата между двата хълма. Мъж и жена, скрити донякъде в храсталаците, вървяха през камънаците долу в посока на запад.
- Тази жена е в беда! - каза Мая.
- Как разбра? - попитах.
- Просто разбрах. Изглежда ми позната.
Жената се обърна и мъжът я блъсна заплашително, при което видяхме пистолет в дясната му ръка. Мая се наведе напред и погледна.
- Видяхте ли? Трябва да направим нещо.
Погледнах внимателно. Жената имаше светли ко¬си и беше облечена в зелени работни дрехи с джобове на панталоните и пуловер. Видях как се обърна и каза не¬що на онзи, който я водеше, след което в един миг хвър¬ли поглед към нас и аз успях да видя ясно лицето й.
- Това е Чарлин - казах. - Къде ли я водят?
- Откъде да зная? - отвърна Къртис. - Вижте, стру¬ва ми се, че мога да й помогна, но трябва да отида сам. Вие двамата ще останете тук.
Аз се възпротивих, но Къртис остана непреклонен. Гледах подире му, докато той свърне наляво и се заспуска през гората. После безшумно пропълзя зад друга скала само на десетина метра над клисурата.
- Ще минат точно пред него - обърнах се към Мая.
Тревожно наблюдавахме двамата, които се прибли¬жаваха към скалата. Точно когато минаваха покрай нея, Къртис скочи върху мъжа, събори го на земята и го хва¬на за гърлото, докато оня престана да се движи. Чарлин отскочи в паника и тъкмо се канеше да побегне.
- Чарлин, почакай! - извика Къртис. Тя спря и предпаз¬ливо пристъпи напред. - Аз съм Къртис Фаръл. Работихме заедно в ДелТек, помниш ли? Дойдох да ти помогна.
Тя явно го разпозна и приближи. Двамата с Мая предпазливо се спуснахме по склона. Когато Чарлин ме видя, застина на място, след което се спусна да ме пре¬гърне. Къртис се втурна и ни дръпна към земята.
- Не се изправяйте - каза той. - Оттук могат да ни видят.
Помогнах на Къртис да завърже охраняващия Чар¬лин с въже, което намерихме в джоба му, и го пренесох¬ме да го скрием в гората.
- Какво му направи? - запита Чарлин. Къртис тършуваше в джобовете си.
- Само го зашеметих. Ще се оправи.
Мая се наведе да провери пулса му.
Чарлин се обърна към мене и хвана ръката ми.
- Как се озова тук? - попита тя.
Разказах й, едва поемайки си дъх, как ми се бяха оба¬дили от службата й, за да ми кажат, че е изчезнала, и как бях взел скицата й и бях дошъл в долината да я търся.
Тя се усмихна:
- Бях направила скицата с намерение да ти се обадя, но тръгнах така внезапно, че нямах време... - гласът й сек-на и тя се взря дълбоко в очите ми. Най-сетне продължи - Струва ми се, че вчера те видях в другото измерение.
Аз я дръпнах встрани по-далеч от другите:
- И аз те видях, но не можах да вляза във връзка с тебе.
Ние се спогледахме и аз почувствах как тялото ми олекна и бях обхванат от прилив на любов, която чувст¬вах сякаш с цялата си кожа. Имах чувството, че потъвам в очите на Чарлин. Тя се усмихна по-широко и аз разбрах, че изпитва същото.
Къртис се раздвижи и ни прекъсна и аз разбрах, че двамата с Мая са ни наблюдавали.
Отново се обърнах към Чарлин.
- Искам да ти кажа какво става - започнах аз, като й описах как съм се видял с Уил отново, какво узнах за надигащия се Страх и за идването на групата. - Чарлин, как се появи в Отвъдното измерение?
Лицето й помръкна.
- Всичко стана по моя вина. До вчера не съзнавах опасността. Аз самата разказах на Фейман за Откро¬венията. Докато ти беше още в Перу, аз попаднах на още една група, която знаеше за Деветте откровения и актив¬но ги изучаваше. И аз самата имах същите опитности,
за каквито ти разказваше в писмото си. По-късно заед¬но с един приятел дойдохме в тази долина, защото бях¬ме чували, че тук има сакрални места, свързани по ня¬какъв начин с Десетото откровение. Приятелят ми не можа да усети нищо особено, но аз - да, тъй че останах да разбера нещо-повече. Тогава срещнах Фейман, който поиска да му разкажа, каквото зная. От този момент нататък, беше с мен неотлъчно. Настоя да не се обаж¬дам в службата си за по-голяма сигурност. Тъй че аз на¬писах писма, с които да отложа уговорените си анга¬жименти, но както се оказа, той ги бе задържал. Затова и всички са помислили, че съм изчезнала. Заедно с Фей¬ман обходихме повечето енергетични места и по-специ¬ално онези край Издайната могила и Водопадите. Сами¬ят той не можеше да усети енергията, но по-късно раз¬брах, че прави енергиен профил на местността, по кой-то по-късно да може да възстанови точното енергетич¬но място по електронен начин.
Погледнах към Къртис, който кимна с разбиране.
В очите на Чарлин се появиха сълзи.
- Той успя съвсем да ме подведе. Каза ми, че рабо¬ти върху някакъв много евтин източник на енергия, кой¬то ще доведе до разкрепостяване на човечеството. По време на експериментите ме изпращаше далеч в гората. Едва по-късно, когато се опълчих срещу него, ми приз¬на каква заплаха крие онова, което върши.
Къртис се обърна към Чарлин.
- Фейман Картър бе главен инженер на ДелТек. Не помниш ли?
- Не - отвърна тя, - но той има пълният контрол над този проект. Сега е въвлечена още една корпорация. На¬ели са и въоръжени лица. Фейман ги нарича оператори. Когато накрая му заявих, че напускам, той ме сложи под стража. Казах му, че намеренията им няма да успеят, но той само ми се изсмя. Похвали се, че някоя от вътрешните служби работи за него.
- Къде те водеха? - попита Къртис. Чарлин поклати глава.
- Нямам представа.
- Едва ли щеше да те остави жива - каза Къртис -след всичко, което ти е казал.
Смълчахме се, обзети от тревога.
- Преди всичко не мога да разбера - каза накрая Чарлин, - защо е дошъл в тази гора. За какво са му тези силови полета?
Двамата с Къртис отново се спогледахме и той каза:
- Изпробва начин да получава енергия, насочвайки се към отворите между различните измерения в тази долина. Ето защо е толкова опасно.
Направи ми впечатление, че Чарлин се бе загледа¬ла в Мая и й се усмихваше. Мая отвърна на погледа й сърдечно.
- Когато бях край Водопадите - каза Чарлин - пре¬несох се в другото измерение и бях връхлетяна от спо¬мени - тя ме погледна. - После успях да го направя още няколко пъти, дори и вчера, когато бях под стража -обърна се към мен. - И там те видях...
Чарлин замълча и погледна към останалите от гру¬пата.
- Видях, че всички ние сме тук, за да спрем този експеримент, ако успеем да си спомним всичко. Мая я наблюдаваше съсредоточено.
- В тебе намерихме разбиране по онова време, ко¬гато се опитвахме да спрем войната. Ти ни подкрепи -каза Мая. - Макар да знаеше, че няма да успеем.
По усмивката на Чарлин разбрах, че си е спомнила.
- Ние си спомнихме повечето от онова, което е ста¬нало - казах аз. - Но все още не знаем какъв различен подход трябва да осъществим сега. Ти можеш ли да си спомниш?
Чарлин поклати глава.
- Само частично. Зная, че трябва да разберем спотаените си чувства от миналото, преди да можем да вър¬вим напред - тя ме погледна в очите и млъкна. - Всичко това се отнася до Десетото откровение...макар че то още не е написано. Долавя се интуитивно.
Аз кимнах.
- Знаем вече.
- Част от Десетото откровение доразработва Осмо¬то. Само група, която следва Осмото откровение, е в със¬тояние да осъществи по-висша степен на освобождава¬не от миналото.
- Не те разбирам напълно - каза Къртис.
- Осмото откровение ни позволява да се научим да вдъхваме енергия на другите - продължи тя - и да изди¬гаме тяхното ниво, като насочваме своето внимание към красотата и мъдростта им. Това може да повиши твор¬ческото състояние на една група. За съжаление много групи не успяват да се издигнат по този начин, въпреки нивото на отделните техни членове. Това особено се от¬нася за групи, които трябва да свършат обща работа, нап¬ример хора които трябва да създадат някакъв уникален проект, защото много често тези хора са били заедно и преди. Проблемът е, че чувства от минали животи се проявяват и започват да пречат. Когато попаднем сред хора, с които ни свързва обща работа, много често започ¬ваме да изпитваме необяснима неприязън към тях без да разбираме на какво се дължи. Или обратно - ние не им допадаме особено, по непонятни за нас причини. Можем да бъдем обхванати от ревност, раздразнение, завист, отчуждение, огорчение, обида и така нататък. Съвсем яс¬но долових интуитивно, че никоя група не може да пос¬тигне своя най-висок потенциал, ако участниците в нея не се стремят да разберат и да се освободят от тези чувства.
Мая се наведе напред.
- Ние правим точно това - освобождаваме се от чув¬ствата и блокажите, които се дължат на миналите ни опитности заедно.
- Ти успя ли да видиш своята Рождена визия? - по¬питах аз.
- Да - отвърна Чарлин. - Но не нищо повече. Енер¬гията ми не бе достатъчна. Видях само, че на Земята се формират групи, и аз трябва да бъда тук, в долината за¬едно с група от седем човека. Къде ли са останалите?
В този момент от север се чу шум на кола и ние на¬острихме слух.
- Не можем да останем тук - каза Къртис. - Много сме на открито. Да се върнем в пещерата.
Чарлин се нахрани и ми подаде чинията. Тъй като нямах излишна вода, аз я прибрах мръсна в раницата и седнах отново. Къртис влезе и седна до Мая насреща ни, а тя леко му се усмихна. Чарлин седеше от лявата ми страна. Бяхме оставили оператора вън от пещерата, все още завързан и със запушена уста.
- Всичко наред ли е вън? - попита Чарлин Къртис. Къртис изглеждаше напрегнат.
- Мисля че да, но откъм север се чува още шум и, както изглежда, ще трябва да стоим тук до мръкнало.
Известно време гледахме един към друг, опитвай¬ки се да повишим своята енергия.
После аз им разказах какво бях научил за това как да се постигне Световната визия, докато наблюдавах ду¬ховната група на Фейман. Когато свърших, обърнах се към Чарлин и попитах:
- Какво друго разбра за този процес на освобожда¬ване от миналото?
- Само това, че той не може да се осъществи, дока-
то не се върнем към любовта - отвърна Чарлин.
- Лесно е да се каже - забеляза Къртис. - Проблемът е да се постигне.
Спогледахме се и видях, че енергията се прехвърля към Мая.
- Разковничето е в това, да се разберат спотаените чувства и да се сведат до съзнанието в пълнота. Честно да се споделят, колкото и неловко да се чувстваме при подобни опити. Това ще ни позволи напълно да осъзна¬ем онова, което изпитваме един към друг в настоящия момент и да отнесем спотаените си чувства към мина¬лото, на което принадлежат. Затова понякога е необхо¬дим дълъг процес тези чувства да се споделят открито, да се обсъдят, за да се изчистим от тях и да се върнем към любовта, която е най-върховното чувство.
30.09.12 15:03
rima

Известно време всички се гледахме един друг и аз забелязах, че повечето негативни чувства са изчезнали.
- Почакайте за момент - казах аз и се обърнах към Мая - аз зная, че ти имаш чувства от миналото към Чарлин.
- Да - отвърна Мая - но само хубави чувства, изпит¬вам благодарност. Тя остана и се опита да ми помогне... - Мая млъкна, загледана в Чарлин. - Ти се опитваше да ми кажеш нещо, нещо, свързано с нашите предци. Но ние не се вслушахме в думите ти.
Наведох се към Чарлин.
- И ти ли си била убита?
- Не, не е била убита - отвърна Мая вместо нея. -Отиде да направи още един опит да убеди войниците.
- Така е. Но кавалеристите вече ги нямаше.
- Друг някой изпитва ли нещо необяснимо към Чарлин? - попита Мая.
- Аз нищо - каза Къртис.
- Ами ти, Чарлин? - попитах аз. - Какво изпитваш ти към нас?
Тя задържа поглед върху всеки от групата.
- Струва ми се, че нямам някакви минали чувства към Къртис - каза тя - и само най-добри чувства към Мая - тя отправи поглед към мене. - Към теб ми се струва, че изпитвам известна резервираност.
- Защо? - попитах аз.
- Защото беше толкова практичен и незаинтере¬сован, не искаше да се замесваш и да поемеш отговор¬ност своевременно.
- Чарлин - обърнах се към нея аз - вече си бях по¬жертвал живота веднъж за тези Откровения като монах. Имах чувството, че е напразно.
Протестът ми изглежда я ядоса и тя се извърна настрани.
Мая протегна ръка и ме докосна.
- Ти правиш опит да се защитиш. Когато реагираш по този начин, на другия му се струва, че е останал нераз¬бран. И той задържа спотаените си чувства и продължава да мисли как да те убеди, да те накара да разбереш. Или ги изтласква в подсъзнанието си, което ви кара да изпит¬вате неприязън един към друг и блокира енергията по¬между ви. И в двата случая чувството си остава проблем и пречка. Предлагам ти да разбереш, как Чарлин се чув¬ства в този случай.
Погледнах към Чарлин.
- О, разбирам. Ще ми се да бях помогнал. Може би щях да успея да направя нещо, ако имах повече кураж. Чарлин кимна и се усмихна.
- Ами ти какво чувстваш към Чарлин? - попита Мая и ме погледна.
- Известно чувство на вина - отвърнах аз - не тол¬кова заради миналото през войните., а сега. Няколко ме¬сеца не ти се обадих. Все си мисля, че ако бях поговорил с теб веднага, след като се върнах от Перу, може би щях¬ме да успеем да спрем експеримента по-рано и всичко
това нямаше да се случва сега. Никой не отвърна.
- Има ли други чувства, за които да поговорим? -попита Мая.
Ние само се спогледахме. Тогава под ръководство¬то на Мая всеки от нас се постара да се съсредоточи в себе си и да се свърже с Божественото начало, за да по¬виши енергията си. Аз насочих вниманието си към кра¬сотата наоколо и почувствах прилив на любов. Матовият цвят на пода и стените на пещерата започна да изглеж¬да по-ярък и светъл. Лицата на всички се озариха. По гър¬ба ми премина хлад.
- А сега - каза Мая - сме готови да разберем с как¬во намерение сме дошли в този живот... - тя, изглежда, отново потъна дълбоко в мислите си. - Аз...аз знаех, че ще стане това - каза най-сетне тя. - То бе част от Рож¬дената ми визия. Аз трябваше да ръководя процеса на постигане на ново ниво на съзнание. Тъкмо това не умеехме, когато се опитвахме да спрем войната срещу американските туземци.
Докато говореше, аз забелязах някакво раздвижва¬не на стената зад нея. Първоначално си помислих, че е светлинен отблясък, но после установих, че е тъмнозе¬лена сянка, точно като онази, която бях наблюдавал, ко¬гато видях духовната група на Мая. Опитвайки се да се съсредоточа върху светлото петно, аз видях как то се пре¬върна в цялостна холографска сцена, разположила се върху цялата стена, изпълнена с неясни човешки фигури. Погледнах към останалите; изглежда никой не вижда¬ше образа, освен мене.
Разбрах, че това е духовната група на Мая, и, веднага щом го осъзнах, започнах да получавам поток от инту¬итивна информация. Отново Рождената й визия се раз¬гърна пред очите ми, висшият промисъл, който я бе на¬карал да се роди тъкмо в това семейство, заболяването на майка й, породило интереса и към медицината, и по-специално към връзката между съзнание и тяло. И сега тази среща. Ясно чух, че никоя група не може да постиг¬не пълната си творческа сила, докато не се очисти съз¬нателно от миналите наслоения, за да повдигне нивото на енергията си.
- Щом веднъж се очисти от спотаените си чувства -говореше Мая в този момент - групата може по-лесно да преодолее борбата за надмощие, властните драми на сво¬ите членове и да постигне пълно творческо състояние. Но това трябва да се прави съзнателно, като във всеки човек се търси проявлението на висшето му Аз.
Къртис, изглежда, не разбираше и Мая започна да обяснява по-подробно.
- Осмото откровение разкрива как, когато се вгле¬даме в лицето на един човек, отвъд фасадите и защит¬ните маски на егото, можем да открием автентичния из¬раз на истинското му Аз. Обикновено хората не знаят къде да гледат, когато разговарят с някого, дали в очи¬те или в някоя открояваща се черта на лицето му. Всъщ¬ност трябва да се съсредоточим върху цялото лице, ко¬ето с уникалните си светлосенки и съчетания от черти е нещо като отпечатък на истинската същност на човека. Зад тези черти може да се открие автентичния израз и да просветне душата. Когато го гледаме с любов, сила¬та на любовта озарява тази висша същност на човека от¬среща и той се променя пред очите ни, разкривайки най-висшето, на което е способен. Всички велики учители, винаги са изпращали такава енергия към своите ученици. Затова и са били велики учители. Но резултатът е още по-голям при групи, в които всички се отнасят по този начин помежду си, така че всеки член се издига на по-високо ниво на познание, тъй като е приел повече енер¬гия и тази по-висока енергия се връща обратно към всич¬ки останали.
Наблюдавах как постепенно зад изражението на Мая започна да се откроява по-висшата й същност. Тя не изглеждаше вече нито уморена, нито изпълнена с как¬вито и да било задръжки. Лицето й изразяваше увереност в себе си и одухотвореност, както никога преди. Пог¬леднах останалите и видях, че те също бяха насочили ця¬лото си внимание към нея. Отново се обърнах към нея и забелязах, че бе добила зеленикавата отсянка на сво¬ята духовна група. Тя не само черпеше от тяхното поз¬нание, а бе осъществила съвършена хармония с тях.
Престана да говори и си пое дълбоко дъх. Почувс¬твах как енергията се отлива от нея.
- Винаги съм заел, че групите трябва да постигнат високо ниво на функционалност - ненадейно каза Кър¬тис, - особено при работни условия. Но никога досега не го бях преживявал... Зная, че съм дошъл на това ниво, за да взема участие в изграждането на нов подход към ра¬ботата и творчеството, за да използваме за полезни це¬ли новите енергийни източници и да постигнем такава автоматизация на производството, за каквато се говори в Деветото откровение.
Той замълча замислен, после продължи:
- Често бизнесът се свързва с алчни мошеници, за които не съществуват нито спирачки, нито познание. И на времето сигурно наистина е било така. Но аз започ¬вам да усещам, че и бизнесът също се преобразува спо¬ред една духовна перспектива и че се нуждаем от нова етика в бизнеса.
В този момент зад Къртис също помръдна едно светло петно. След няколко секунди разбрах, че виждам и неговата духовна група. Както и при групата на Мая, когато насочих вниманието си към появяващия се образ, започнах да долавям колективното й познание. Къртис е бил роден по време на бума на индустриалната рево¬люция след Втората световна война. Ядреното оръжие бе последния триумф и шокиращата заплаха на матери¬алистическата гледна точка към света и той се бе родил с мисията да работи за по-високо съзнание по отноше¬ние технологическия напредък.
- Едва сега - говореше Къртис - имаме готовност да разберем как може да еволюира бизнесът и новите технологии да бъдат съзнателно използвани. Разпо¬лагаме с всички необходими средства. Неслучайно една от най-важните статистически категории в икономиката е коефициентът на продуктивност, който отчита прино¬сът на всеки отделен член на обществото. Производи¬телността постоянно нараства поради технологичните открития и по-пълното използване на природните ресур¬си и енергия. През годините хората са разгърнали все по¬вече творческите си способности.
Докато говореше, ме споходи една мисъл. В нача¬лото реших да не я казвам, но след това всички поглед¬наха към мене.
- Щетите върху околната среда вследствие на икномическия растеж не водят ли до естествено ограничение на бизнеса? Ние не можем да продължим, както досега, защото околната среда е напълно унищожена. Много от рибите в океаните вече са изтровени и ние не можем да ги използваме за храна. Степента на разрастване на ра¬ковите заболявания е все по-голяма. Дори ЕМА препо¬ръчва на бременните жени и децата да не консумират парникови зеленчуци поради пестицидите. При това по¬ложение можете ли да си представите, какъв свят оста¬вяме на своите деца?
Още щом казах това, спомних си думите на Джойл за унищожението на околната среда. Почувствах как енергията ми спадна под влияние на същия Страх.
Изведнъж усетих прилив на енергия, защото всич¬ки останали ме гледаха и се опитваха да открият автен¬тичното ми изражение. Аз бързо възстанових вътрешна-
та си връзка с божественото.
- Но нашето отношение към този проблем вече за¬почва да се променя - каза Къртис - Досега наистина сме развивали технологията като в някаква подсъзнателна тунелна визия, забравяйки че се намираме на органич¬на планета, на енергийна планета. Ала една от най-твор¬ческите сфери на бизнеса е контролът над замърсяването на околната среда. Проблемът е, че досега сме разчита¬ли само на правителствени мерки за опазване на окол¬ната среда. Законът отдавна вече забранява някои фор¬ми на замърсяване на природата, но правителствените мерки не могат да бъдат достатъчни, за да се предотв¬рати незаконното изхвърляне на вредни химикали или среднощното почистване на комините на фабриките. Замърсяването на биосферата няма напълно да спре, до¬като извършителите му не бъдат хванати на местопрес¬тъплението. Всъщност бизнесът и потребителите тряб¬ва да упражняват взаимен конто л.
Мая се наведе напред.
- Виждам друг проблем, свързан с развитието на икономиката. Какво да правят всички хора, които биват изхвърляни от работа поради автоматизацията на иконо¬миката, как да оцелеят те? Ние имахме голяма средна класа, ала тя бързо намалява.
Къртис се усмихна и погледът му се озари. Образът на духовната му група зад него се уголеми.
- Тези хора ще оцелеят като се научат да се вслуш¬ват в своята интуиция и да разширяват своето съзнание - каза той. - Всички трябва да разберем - връщане на¬зад няма. Ние вече живеем в информационната ера. Всеки трябва да получи по-добро образование, да стане специалист в някаква област, за да може да предава опи¬та си и да бъде полезен. Колкото повече се автоматизи¬ра технологическият процес и колкото повече светът се променя, толкова повече ние се нуждаем от информация, която да получим своевременно точно от когото трябва, формалното образование вече не ни задоволява, а само -една истинска специализация, която човек постига по пъ¬тя на самообразованието. Ала за по-оптималното осъ¬ществяване на този процес в цялата икономика, целите на бизнеса трябва да бъдат осъзнати на едно по-високо ниво. Когато подходим към бизнеса от еволюционна гледна точка, можем да доловим по-ясно реалните проб¬леми. Вместо да се стремим към повече пари, когато ре¬шаваме с какво да се заемем, ние започваме да се стре¬мим да допринесем за разкрепостяване на човешкия труд, за постигане на нови познания и подобряване със¬тоянието на света без да се нарушава екологичното равновесие. Свободното предприемачество трябва да се сдобие с нов етичен кодекс. На което място и да се намираме, ние трябва да се запитаме: какво създаваме и служи ли то на крайната цел на технологическия прог¬рес - облекчаване на грижата за ежедневното ни същес¬твуване с цел ориентацията на живота не просто върху оцеляването, а върху чисто духовната реализация. Всеки трябва да осъзнае, че ние имаме определена роля в еволюцята към все по-пълното освобождаването на човека от грижата за непосредствената битова страна на живота. Можем да преминем към развитие на капитализъм с духовна организация, ако следваме нова етика в биз¬неса, при която цените се съобразяват не само със сво¬бодния пазар, но и с духовните цели, на които трябва да служи икономиката. Цените могат да се занижат с оп¬ределен процент, което да бъде бизнес еквивалент на „де¬сятъка", за който се говори в Деветото откровение.
Чарлин се обърна да го погледне, лицето й бе цяло¬то в озарение.
- Разбирам какво искаш да кажеш. Имаш предвид, че ако всичките цени се снижат с десет процента, цени¬те на суровините и материалите за бизнеса също ще се
понижат.
- Точно така, въпреки че временно някои цени мо¬гат да се вдигнат, имайки предвид реалната стойност за изхвърляне на отпадъци и съобразяването с околната среда. Като цяло обаче, цените систематично ще се снижават.
- Но нима този процес не се наблюдава понякога в резултат и на пазарните механизми? - попитах аз.
- Да - отвърна той, - разбира се, но това може съз¬нателно да се ускори - макар че Деветото откровение предрича, че процесът ще бъде до голяма степен уско¬рен от откриването на много евтин източник на енергия. Изглежда Фейман е направил това откритие. Но енер¬гията трябва да стане достъпна по възможно най-евти¬ния начин, за да има разкрепостяващо въздействие вър¬ху икономиката.
Той говореше все по-разпалено. Обърна се и ме пог¬ледна в очите.
- Аз съм дошъл да работя тъкмо за тази икономи¬ческа идея - каза той. - Никога не съм си я представял така ясно. Затова съм си избрал и жизнените обстоя¬телства, които да ме подготвят.
- Смяташ ли, че ще се намерят достатъчно хора да понижат цените, за да се постигне нужният ефект? - по¬пита Мая. - Особено ако трябва да дават пари от джоба си? Това е предизвикателство към човешката природа.
Къртис не отговори. Вместо това, се обърна към ме¬не заедно с останалите, сякаш аз знаех отговора. Мълчах известно време, усещайки прилив на енергия.
- Къртис е прав - казах накрая аз. - В крайна сметка, това ще стане, дори ако трябва да се откажем от извес¬тна печалба в началото. Но ще можем да го направим, едва след като разберем Деветото и Десетото откро¬вение. Ако човек вярва, че смисълът на живота се със¬тои в личното оцеляване в един по своята същност безсмислен и враждебен свят, тогава е съвършено естест¬вено да насочи всичките си сили, за да живее колкото се може по-удобно и да създаде същите условия и за сво¬ите деца. Но ако човек осмисли първите Девет откро¬вения, и започне да гледа на живота като на духовна еволюция, с духовни отговорности, това напълно проме¬ня нашето отношение. А когато започнем да разбираме Десетото откровение, тогава осъзнаваме смисъла на на¬шето раждане от перспективата на бъдното и разбира¬ме, че сме тук, за да съгласуваме Земното измерение със сферата на Небесното. Освен това, житейските перспек¬тиви и успех са нещо много мистично и, ако осъществя¬ваме икономическия живот в съгласие с всеобщия план, нашите интереси ще бъдат в синхрон с интересите на ос¬таналите хора, а това ни открива неочаквани възможнос¬ти за успех.
- Ние ще постигнем това - продължих аз, - защото в индивидуален аспект нататък ни тласка вътрешната ни интуиция и значимите случайности на житейския ни път. Ще си спомним повече страни на своите Рождени визии и ще осъзнаем, че сме се родили, за да допринесем за раз¬витието на света. Но най-важното, ще разберем, че ако не бъдем верни на своята интуиция, не само чудотвор¬ните случайности и нашата жизненост и вдъхновение ще пресекнат, но и в Отвъдното горчиво ще съжаляваме за своето бездействие. Ще трябва да се изправим пред съз¬нанието за това, че сме се провалили, когато пред очите ни премине Панорамата на нашия живот.
Млъкнах внезапно, защото забелязах, че Чарлин и Мая са се загледали с ококорени очи в нещо зад мен. Инстинктивно се обърнах. Зад гърба ми се открояваха смътно очертанията на моята духовна група, десетки индивиди, избледняващи в далечината, сякаш пещерата нямаше стени.
- В какво сте се загледали? - попита Къртис.
- Това е неговата духовна група - каза Чарлин. -Наблюдавах тези духовни групи, когато бях край водо¬падите.
- А аз видях група също зад Мая и Къртис - казах аз. Мая се извърна и се загледа зад себе си. Групата, ко¬ято се бе явила там, получи съвсем ясни очертания.
- Нищо не виждам - каза Къртис. - Къде са? Мая остана загледана, като явно виждаше цялата група.
- Те ни помагат, нали? Сигурно могат да ни помог¬нат да разберем Световната визия.
Щом направи тази забележка, всички групи рязко се отдръпнаха и станаха по-неотчетливи.
- Какво стана? - попита Мая.
- Очакването ти ги отблъсна - казах аз. - Ако се на¬дяваш да получиш енергия от тях, вместо посредством вътрешна връзка с Бог, те се отдръпват. Те не допускат да изпаднеш в зависимост. Същото се случи и с мен.
Чарлин ми кимна в знак на съгласие.
- С мен също. Те са като едно семейство. Свързани сме духовно с тях, но трябва да поддържаме своята връз¬ка с божественото начало, преди да осъществим връзка¬та си с тях и да се домогнем до онова, което знаят и ко¬ето е всъщност нашата по-висша памет.
- Значи те съхраняват нашата памет? - попита Мая.
- Да - отвърна Чарлин, загледана в мен. Тя започна да казва още нещо, но се прекъсна и потъна в мислите си. Подир малко продължи:
- Започвам да разбирам онова, което видях в друго¬то измерение. В Отвъдното всеки от нас принадлежи към обособена духовна група и всяка от тези групи има една специфична гледна точка към истината, която да предложи на цялото човечество - и тя погледна към мен. - Например ти принадлежиш на групата на просветите¬лите, знаеш ли това? Души, които помагат за еволюирането на нашето философско разбиране на смисъла на живота. Всеки, който принадлежи на тази духовна група, винаги се стреми да постигне най-добрия и изчерпате¬лен начин да опознае духовната реалност. Вие осмисля¬те много сложна и многопосочна информация и, поне¬же вибрирате на ниски честоти, доста се затруднявате да я осмислите и предадете по-ясно.
Аз я погледнах, сякаш ми беше отправила упрек и това я накара да се разсмее.
- Това е особен талант - успокои ме тя. После се обърна към Мая:
- А твоята група, Мая, е ориентирана към лекуване¬то и благосъстоянието на хората. Вие сте тези, които под¬държат физическото измерение, работят за нормалното функциониране на клетките и тяхната енергетичност, за установяване и предотвратяване на емоционалните блокажи преди да са се проявили в болестни състояния.
- Групата на Къртис се стреми да постигне нов под¬ход към технологическото развитие, както и към цялос¬тното ни отношение към икономиката. В хода на човеш¬ката история тази група е работила, за да внуши духов¬но разбиране на парите при капиталистическото развитие, да се стигне до една идеална концепция за тях.
Тя замълча и вече започваше да вижда проблясва¬щия зад нея светъл образ.
- Ами твоята група, Чарлин? - попитах аз. - С как¬во се занимава твоята група?
- Ние сме журналисти, изследователи - отвърна тя - и се стремим да помогнем за взаимния обмен на поз¬нание между хората. Същинският смисъл на журналис¬тиката е да опознава задълбочено живота на хората и об¬ществата и да осмисля техния принос от гледна точка на висшето им предназначение като носители на положи¬телно знание в полза на света.
Отново си спомних разговора си с Джойл, неговия
отявлен скептицизъм.
- Не се наблюдава подобен подход в журналистика¬та - отбелязах аз.
- Засега не - отвърна Чарлин. - Но това е идеалът, към който трябва да се стреми развитието на профе¬сията. Такова е истинското ни предназначение, когато се освободим от стария възглед за света и престанем да се конкурираме. Тъкмо това се обяснява и защо съм по¬искала да се родя в моето семейство. Те всички проявя¬ваха интерес към света наоколо. Аз възприех тяхното способност да се вълнуват и да търсят знания. Затова толкова дълго бях репортер, а после отидох на работа в проучвателна фирма. Исках да съдействам за утвържда¬ването на етика в репортерската професия, а след това се запознах с...
Тя млъкна и отново потъна в мислите си, загледа¬на в пода на пещерата. После широко отвори очи и каза:
- Зная как можем да постигнем Визията на света. Когато си спомним нашите Рождени визии и ги свържем в една цялост като група, ние обединяваме енергиите на съответните ни групи в Отвъдното измерение, което ни помага да си припомняме още и още, докато накрая стиг¬нем до всеобщата Визия на света.
Всички я гледахме озадачени.
- Вижте как стоят нещата като цяло - обясни тя. -Всеки човек на Земята принадлежи към една духовна група и тези духовни групи представляват различните професионални групи, които съществуват на планетата: медицински работници, юристи, икономисти, компю¬търни работници, селскостопански работници и всякак¬ви други човешки професии. Когато хората намерят пра¬вилно професията си, те работят с други представители на своята духовна група. Когато всеки от нас се пробуди и започне да си спомня своята Рождена визия - наме¬рението, с което се е родил - професионалните групи, към които принадлежим, влизат в по-голяма хармония със съответната им духовна група в Отвъдното изме¬рение и така се приближават към духовната си цел да служат на човечеството.
Ние продължавахме да я слушаме като омагьосани.
- Другото, което става в Отвъдното, е, че самите гру¬пи се синхронизират помежду си. Ето защо Земята е глав¬ният фокус на душите в Небето. Те не могат да се съеди¬нят помежду си от само себе си. В Отвъдното духовните групи остават разединени и без синхрон помежду си, за¬щото живеят в имагинерен свят на идеите, който се про¬явява мигновено и изчезва също мигновено, тъй че ре¬алността е винаги условна. Липсва природен свят, атом¬на структура, както на Земята, която да служи като ста¬билна основа, всеобща за всички. Ние също оказваме въздействие върху света, но тук идеите се проявяват мно¬го по-бавно и затова ни се налага да постигнем известен консенсус по отношение на бъдещето. Тъкмо този кон¬сенсус, това общо съгласие, това единно виждане за бъ-дещето на земята, обединява духовните групи и в Отвъд¬ното измерение. Затова Земното измерение е от такова съществено значение. Това е измерението, където ста¬ва същинското обединение на душите! Това е процесът, който стои в основата на дългото пътешествие през времето, извършвано от хората. Духовните групи в От¬въдното разбират Световната Визия, визията за това как физическият свят може да еволюира и измеренията да се приближат едно към друго, но това може да бъде осъ¬ществено само от хора, които са се родили във физическото измерение с надеждата земната реалност с все¬общо съгласие да се развива в тази посока, физическата арена е театърът, където се. осъществява еволюцията и на двете измерения, и сега ние я тласкаме към нейната кулминация с това, че успяваме съзнателно да си спом¬ним същността на този процес.
Тя посочи последователно всеки от нас.
- Ние постигаме това съзнание, като си го припом¬няме в този момент с общи усилия. Същото правят и дру¬ги групи като нас, които участват в същия процес на припомняне навсякъде по планетата. Всяка група си припом¬ня някоя от страните на всеобщата Визия и когато спо¬делим онова, което сме узнали и обединим нашите ду¬ховни групи, ще бъдем готови да постигнем със съзна¬нието си цялостната картина.
Чарлин бе неочаквано прекъсната от лек трус под пещерата. От тавана се посипа прах. Бумтенето се чу отново, но този път дисонансът бе изчезнал; то звучеше почти хармонично.
- О, Господи - възкликна Къртис. - Та те са успели да го настроят. Трябва веднага да се върнем в бункера.
Той беше готов да скочи, а енергията на групата ряз¬ко спадна.
- Почакай - казах аз. - Какво можем да направим там? Нали решихме да почакаме до мръкнало? Има вре¬ме дотогава. Предлагам ви да останем тук. Наистина ус¬пяхме да постигнем високо ниво на енергия, но още не сме осъществили процеса докрай. Освободихме се от спотаените си чувства и повдигнахме енергийното си ниво, споделихме Рождените си визии, но още не сме раз¬брали какъв смисъл е заложен в човешката история. Ако останем тук и се опитаме да продължим, струва ми се, че ще успеем да повлияем повече върху експеримента.
Още докато говорех, си представих как всички бях¬ме отново в долината, скупчени в мрака.
- Късно е - каза Къртис. - Експериментът всеки мо¬мент ще бъде задействан. Трябва да отидем веднага и да го спрем, ако това изобщо е възможно.
Аз настойчиво го изгледах.
- Сам каза, че са можели да убият Чарлин. Същото ще направят и с нас, ако ни хванат.
Мая обхвана глава с две ръце, а Къртис се загледа настрани, опитвайки се да се отърси от паниката.
- Е, аз отивам - каза накрая Къртис. Чарлин се наведе напред.
- Според мен, трябва да останем заедно.
Мигновено си я представих, облечена като амери¬канска туземка, сред девствените гори през деветнайсти век. Видението бързо избледня.
Мая се изправи.
- Чарлин е права - каза тя. - Трябва да останем заедно, може да е от полза да се опитаме да визуализи¬раме действията им.
Загледах се към входа на пещерата, обзет от огром¬на неохота.
- Ами какво ще правим с онзи...оператор...навън?
- Ще го вкараме в пещерата и ще го оставим тук -каза Къртис. - Можем да изпратим утре сутринта някой за него, ако имаме възможност.
Погледнах към Чарлин и кимнах в знак на съгласие.
ПРИПОМНЯНЕ НА БЪДЕЩЕТО
Застанахме на колене на билото на хълма и пред¬пазливо разгледахме подножието на планинската верига. Не забелязах нищо необичайно в спускащия се здрач; ня¬маше движение, нямаше охрана. Бумтенето, което се чу¬ваше през всичките четирийсет минути, докато вър¬вяхме, сега напълно бе изчезнало.
- Сигурен ли си, че това е мястото? - попитах Кър¬тис.
- Да - отвърна той. - Виждаш ли четирите големи скали на около петдесет стъпки нагоре по склона. Вхо¬дът на бункера е точно под тях, скрит сред храсталаците. Вдясно се вижда проекционното устройство. Изглежда е задействано отново.
- Виждам го - каза Мая.
- А къде е охраната? - попитах Къртис. - Може би са напуснали мястото.
Наблюдавахме входа около час, изчаквайки да за¬бележим следи от активност, тъй като не смеехме да се движим, нито да говорим преди да се мръкне. Ненадейно доловихме движение зад гърбовете си. Бяхме осветени от фенерчета и четирима въоръжени мъже се спуснаха и ни заставиха да вдигнем ръце и да се предадем. Пре¬търсваха багажа ни десетина минути, щателно претър¬сиха и нас самите и ни заставиха да се спуснем надолу към входа на бункера.
Вратата на бункера се отвори и Фейман се провик¬на високо и ядосано:
- Тези ли търсехме? Къде ги намерихте?
Един от охраната обясни случилото се, докато Фей¬ман поклащаше глава и ни наблюдаваше в светлината на фенерчетата. Сетне приближи към нас и попита:
- Какво правите тук?
- Трябва да попречим на това, което вие правите! -отвърна му Къртис.
Фейман се опитваше да си го спомни.
- Ти кой си?
Охраната насочи фенерчетата към лицето на Къртис.
- Къртис Фаръл... По дяволите - продума Фейман. - Ти си взривил преди устройството, нали?
- Чуй ме - каза Къртис - знаеш, че този генератор е много опасен за работа на тези честоти. Та ти можеш да унищожиш цялата долина!
- Винаги си бил паникьор, Фаръл. Затова те изхвър¬лихме от ДелТек. Твърде много усилия ми струва този проект, за да се откажа точно сега. Той ще заработи спо¬ред плановете ми.
- Но защо поемаш такъв риск? Заеми се с по-мал¬ки единици. Защо се опитваш толкова много да увели¬чиш напрежението?
- Това не е твоя работа. Най-добре си затваряй устата. Къртис се приближи към него.
- Искаш да централизираш генерирането на енергия, за да го контролираш сам. Това е несправедливо! Фейман се усмихна.
- Една нова енергийна система ще трябва да може да се утвърди. Смяташ ли, че досегашният енергодобив може да се преустанови безболезнено? Когато изведнъж се окаже, че светът разполага с напълно безплатна енер¬гия, това може да доведе до хиперинфлация и масова съпротива, която да ни отхвърли напълно.
- Знаеш, че не е вярно - отвърна Къртис. - Снижа¬ването на енергийните разходи ще доведе до огромно увеличаване на ефективността на производството, съз¬давайки повече стоки при по-ниски цени. Това ще ком¬пенсира загубите при закриването на другите енергодобивни производства. Няма да се стигне до никаква ин¬флация. Всичко това правиш заради самия себе си. Ис¬каш да централизираш производството, за да упражня¬ваш контрол върху него и ти да решаваш цените, неза¬висимо до какви поражения може да се стигне.
Той ядно изгледа Къртис.
- Колко си наивен. Мислиш ли, че заинтересовани¬те страни от контрол върху цените на енергията ще до¬пуснат такова внезапно масово включване в един безп¬латен източник? Разбира се, че не! Той трябва да бъде централизиран и компактен, за да работи изобщо. И аз ще съм го постигнал! За това съм призван.
- Не е вярно! - намесих се аз. - Призван си за друго, за да ни помогнеш.
Фейман се извърна, за да ме види по-добре.
- Млъкнете! Чувате ли! Всички да млъкнете! - той за¬беляза Чарлин. - Какво стана с онзи, с когото те изпратих? Чарлин отмести поглед, без да отвърне.
- Нямам време за всичко това! - развика се Фейман отново. - В момента най-добре е да се загрижите за соб¬ствените си кожи, а не за икономиката - той млъкна и ни изгледа, след което кимна на един от въоръжените мъже. - Задръжте ги тук, докато свършим. Нужен ни е само час. Ако се опитат да бягат, застреляйте ги.
Операторът даде кратка заповед на останалите трима и те ни заобиколиха в периметър от трийсет стъпки.
- Седнете - каза един от тях с чужд акцент.
Ние се спогледахме в мрака. Бяхме напълно изгуби¬ли енергията си. Нямаше и следа от духовните ни групи, откакто напуснахме пещерата.
- Как ще правим сега? - попитах Чарлин.
- Нищо не се е променило - прошепна тя. - Трябва отново да повишим нивото на енергията си.
Беше се спуснал пълен мрак, нарушаван само от фе¬нерчетата на операторите, които се стрелкаха насам-натам. Едва различавах чертите на останалите, макар че бяхме седнали плътно един до друг.
- Трябва да се опитаме да избягаме - прошепна Къртис. - Мисля, че ще ни убият.
Внезапно ми се яви видение на Рождената визия на Фейман. Представих си го заедно с нас в мрака на гората. Знаех, че има още някакъв ориентир в сцената, но не мо¬жах да си спомня какъв.
- Не - казах аз. - Според мен трябва още веднъж да повторим опита си от пещерата тук.
В този момент се надигна отново бумтенето, но мно¬го по-хармонично, почти приятно за ухото. Земята под нас отново се разтърси.
- Трябва веднага да повишим енергията си! - про¬шепна Мая.
- Не съм сигурен, че мога при тези условия - отвър¬на Къртис.
- Налага се! - казах аз.
- Концентрирай се, както преди към всеки от нас поотделно! - добави Мая.
Опитах да се абстрахирам от противното ни обкръжение и да се върна към вътрешното си състояние на любов. Без да обръщам внимание на сенките и блясъка на фенерчетата, загледах се в лицата на приятелите си. Постарах се да доловя израза на висшето Аз на всеки един и сякаш наоколо стана по-светло. Постепенно за¬почнах да различавам лицата и израженията им по-ясно, сякаш ги наблюдавах през инфрачервен окуляр.
- Какво трябва да визуализираме? - попита Къртис отчаяно.
- Трябва да си спомним отново своите Рождени визии - каза Мая. - Намеренията, с които сме дошли тук.
Внезапно земята силно се разтърси и тътенът от ек¬сперимента стана отново дисонантен и рязък.
- Трябва да визуализираме, че ги спираме! - каза Къртис.
Ние приближихме един до друг и си представихме как оказваме отпор на експеримента. Доловихме, че по някакъв начин ще можем да обединим силите си и да от¬блъснем негативните и деструктивни сили, които се стремяха да осъществят този експеримент. Аз дори си представих как Фейман претърпява провал, как съоръ¬жението му избухва и изгаря, а хората се разбягват, об¬зети от ужас.
Тътенът се усили и отклони вниманието ми; експе¬риментът продължаваше. На петдесет стъпки встрани един огромен бор се разцепи наполовина и с трясък се събори на земята. С пронизителен шум и облаци прах, между нас и охраната се отвори ров, пет стъпки широк. Пазачът отскочи назад ужасен и светлината на фенер¬чето му заигра в мрака на нощта.
- Експериментът се проваля! - извика Мая.
Още едно дърво се събори на земята вляво в мо¬мента, когато тя се пропука и зейна четири-пет метрова дупка, поваляйки ни на земята.
Мая погледна ужасено и скочи на крака.
- Трябва да се махна оттук! - викна тя и хукна на север. Пазачът откъм нея, който бе съборен на земята, пропълзя на колене, насочи фенерчето си подире й и вдигна пушка.
- Не! Почакай! - изкрещях аз.
Докато тичаше, Мая се обърна към пазача, който се в този момент се прицелваше право в нея и се готве¬ше да натисне спусъка. Цялата сцена като че ли започ¬на да се развива като в забавен кадър и, докато пушката се изпразваше, по лицето й премина сянка на съзнанието, че ще умре. Ала точно когато куршумите щяха да се за¬бият в гърба й, пред нея се появи едно бяло лъчение, ко¬ето не им позволи да я докоснат. Тя се поколеба за миг, след което изчезна в мрака.
В същото време, възползвайки се от възможността, Чарлин се изправи вдясно от мен и побягна на североиз¬ток сред праха, напълно незабелязана от охраната.
Аз също побягнах, но пазачът, който бе стрелял сре¬щу Мая, насочи оръжието си към мен. Къртис бързо се протегна и ме дръпна за крака, поваляйки ме на земята.
Бункерът пред нас се отвори, и феймън се спусна към командното табло и трескаво се залови да го нас¬тройва. Тътенът постепенно утихна и земните трусове се сведоха до леко потръпване.
- За бога! - извика Къртис насреща му. - Длъжен си веднага на преустановиш всичко това. Лицето на фейман бе цялото в прах.
- Няма такова нещо, което да не може правилно да се настрои - каза Фейман със зловещо спокойствие. Пазачите скочиха на крака, като се отупваха от праха и приближаваха към нас. фейман забеляза, че Мая и Чар¬лин ги нямаше, но преди да може да каже нещо, отново се чу оглушителен трясък и земята под нас рязко се из¬дигна няколко стъпки, събаряйки всички ни. Едно дър¬во се сгромоляса и пазачите побягнаха към бункера.
- Сега е моментът - каза Къртис. - Да бягаме! Аз не можех да се помръдна. Той ме изправи на крака.
- Трябва да се махаме оттук! - кресна той в ухото ми. Най-сетне успях да повдигна крака и ние хукнахме на североизток в посоката, където Мая бе избягала.
Земята се разтресе още няколко пъти под краката ни, след което трусовете и трясъците престанаха. Когато се бяхме отдалечили на няколко мили в тъмната гора, като пътят ни се осветяваше само от лъчите на луната, процеждащи се през листата на дърветата, ние спряхме и се сгушихме в малка елхова горичка.
- Смяташ ли, че са ни проследили? - попитах Къртис.
- Да - каза той. - Няма да допуснат някой от нас да се добере до града. Предполагам, че хората им са завардили пътищата.
Докато говореше, в съзнанието ми изникна ясно представата за Водопадите. Там още беше спокойно. Осъзнах, че падащата вода бе онзи елемент на видени¬ето ми на Фейман, който се опитвах да си спомня.
- Трябва да вървим на северозапад към водопадите - казах аз.
Къртис кимна и, колкото се може по-тихо, ние се от¬правихме в тази посока, пресякохме потока и се насочих¬ме към каньона. Къртис периодично спираше и прикри¬ваше следите. По време на една почивка, чухме тихо бум¬тене на коли от североизток. След още една миля пред нас се изправиха озарените от луната стени на каньона в далечината. Когато приближихме към скалния проход, Къртис ме преведе през ручея. Внезапно отскочи назад уплашен, защото беше зърнал някой зад дървото вляво. Човекът изохка и се олюля, изгубил равновесие, край са¬мия 45ряг на ручея.
- Мая! - извиках аз, щом я разпознах.
Къртис се окопити, спусна се към нея и я издърпа, камъни и пръст се свлякоха към водата.
Тя силно го прегърна и протегна ръка към мен.
- Не зная защо побягнах така. Просто се паникьосах. Единственото, което ми хрумна, бе да бягам към водо¬падите, за които си ми казвал. Само се молех някой от вас също да тръгне в тази посока.
Тя се облегна на едно голямо дърво, пое си дълбо¬ко дъх и попита:
- Какво стана, когато пазачът стреля по мен? Как така куршумите не ме улучиха? Видях онази странна светлина.
Двамата с Къртис се спогледахме.
- Не зная - казах аз .
- Тя ми вдъхна спокойствие - продължи Мая -... как¬вото не съм изпитвала никога преди.
Тримата се спогледахме; никой нищо не каза. Тогава в тишината аз чух отчетливо как някой върви насам.
- Почакайте - обърнах се към останалите. - Там има човек.
Ние се спотаихме долу и зачакахме. Минаха
01.10.12 9:18
dessi_2103

Добро утро,момичета....нека започнем новия месец с усмивка!!!!

-Добро утро - извикал мъдрецът на младежа, когато се изравнил с него.
-Какво правиш?
Младият човек се спрял за миг, погледнал го и отговорил:
-Хвърлям морски звезди обратно в океана.

-Може би трябваше да те попитам защо ги хърляш обратно в океана?

-Слънцето изгрява и започва отливът. Ако не ги върна, те ще умрат.

-Но, млади момко, този плаж е много дълъг и целият покрит с морски звезди.Ти нищо не можеш да промениш.
Младежът го изслушал учтиво.После се навел, дигнал поредната морска звезда, хвърлил я върху пенливите вълни и казал:

-За тази вече го промених."
http://www.sharebg.org
01.10.12 14:04
rima

Деси, радвам се на участието ти във форума, ето тук е темата с притчите:

http://tarotico.com/forum-tema/282/
мисля, че вече я има публикуваната от теб, да, наистина е много красива.

"Десетото откровение" е книга, която качвам в тази тема, тя е продължение на "Селестинското пророчество".

Добави нов коментар по темата

За да правите коментар трябва да сте регистриран!
Вход в tarotico.com

Регистрация в tarotico.com
Всички полета са задължителни

условията за ползване